Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Аз запълзях напред и тихичко зашепнах:
— Кученце! Мило кученце!
Но то веднага си дръпна главата и изчезна.
Аз се ослушах: не бях оглушал, но в ямата положително цареше тишина. Чух звук, който напомняше пляскане на птичи крила, и дрезгаво грачене, но това беше всичко.
Дълго време лежах пред пролуката, но не смеех да мръдна настрана червените растения, които я закриваха. Веднъж или дваж долових леко шумолене, като от стъпките на кучето, което обикаляше по пясъка някъде далече под мене, и още някакъв шум от птици, но това беше всичко. Най-после добих смелост от тишината и погледнах навън.
Освен множество гарги, които подскачаха и се биеха в единия ъгъл зарад скелетите на хората, използувани от марсианците за храна, в ямата нямаше нито една жива душа.
Огледах се, без да вярвам на очите си. Всички машини бяха изчезнали. Ако не се смяташе голямата купчина сивосин прах в единия ъгъл, няколкото ленти алуминий в другия, гаргите и скелетите на убитите, това беше само една празна кръгла яма в пясъка.
Бавно се промъкнах през червените бурени и застанах върху купчината развалини. Сега виждах на всички страни освен зад себе си, на север, но никъде не се забелязваха нито марсианци, нито някакви следи от марсианци. Стръмната яма започваше току пред краката ми, но малка пътечка покрай боклуците позволяваше да се изкача до върха на развалините. Часът на избавлението ми беше ударил. Аз се разтреперих.
Известно време се колебаех, но после, в изблик на отчаяна смелост, с лудо разтуптяно сърце, се покатерих на върха на могилата, в която бях погребан толкова дълго време.
Огледах се още веднъж. На север също не се виждаше нито един марсианец.
Когато бях видял за последен път тази част от Шийн на дневна светлина, тука криволичеше улица от уютни бели и червени къщи с множество сенчести дървета помежду. Сега аз стоях върху купчина раздробени тухли, глина и чакъл, обрасла с безбройни червени, стигащи до колене и приличащи на кактуси бурени, без нито едно земно растение да оспорва владичеството им. Дърветата до мене бяха мъртви и кафяви, но по-нататък мрежа от червени ластари се изкачваше по живи още стъбла.
Съседните къщи бяха всички разрушени, но нито една не е била изгорена; стените на някои се издигаха до втория етаж с разбити прозорци и изкъртени врати. Червеният бурен буйно растеше в останалите без покрив стаи. Под мене беше огромната яма и в нея гаргите се биеха зарад мърша. Разни други птици подскачаха наоколо из развалините. Далече забелязах дръглива котка да се промъква предпазливо по една стена, но никъде нямаше следи от хора.
След мрака на доскорошния ми затвор денят ми се стори ослепително бляскав, небето — яркосиньо. Лек ветрец нежно поклащаше червените бурени, които покриваха всяка педя свободна земя. О, колко възхитителен беше въздухът!
VI
Делото на петнадесет дни
Известно време стоях на треперещите си крака върху могилата, без да мисля за безопасността си. В смрадната дупка, от която току-що бях изпълзял, бях мислил напрегнато и тесногръдо само за нашата лична сигурност. Не бях си давал сметка за това, което е ставало по света, не бях очаквал пред очите ми да се открият несънувани неща. Бях предполагал, че ще видя Шийн в развалини, а видях наоколо си мрачна и зловеща местност, сякаш на друга планета.
В този миг изпитах чувство, каквото обикновено не се изпитва от хората, но което е много добре познато на подчинените от нас нещастни животни. Аз се почувствувах, както би се почувствувал някой заек, върнал се при дупката си и изведнъж видял пред себе си дузина работници да копаят основите на нова къща. Смътно долових нещо, което после ми стана съвсем ясно и ме гнети дълги дни — чувството, че са ме развенчали, убеждението, че вече не съм господар, а животно сред другите животни, под властта на марсианците. Сега и ние, както тях, ще трябва да се спотайваме и да се пазим, да бягаме и да се крием; свършено бе с владичеството и страха, вселяван от човека.
Но щом туй странно положение ми стана ясно, чувството отмина и аз бях изцяло обладан от глада след своя дълъг и печален пост. В противоположна посока от ямата, зад обрасла с червения бурен стена, видях оцеляла част от градина. Това ми подсказа какво да правя и аз се запътих натам, до колене, а понякога и до раменете в червените бурени. Прикритието на тези гъсти бурени пораждаше у мене чувство за сигурност. Стената беше към шест фута висока и когато се опитах да се покатеря, открих, че нямам сили да си вдигна краката. Тогава се запътих покрай нея и на ъгъла стигнах до натрупани камъни, по които можах да се кача до върха и оттам да се свлека в заветната градина. В нея намерих малко зелен лук, няколко луковици от гладиоли и доста дребни морковчета, прибрах всичко това, прехвърлих се през друга, разрушена стена и се запътих към Кю между алени и тъмночервени дървета (все едно, че вървях между две редици исполински капки кръв), обладан от две мисли: да си намеря още храна и да се измъкна колкото мога по-скоро и колкото ми позволят силите по-далече от тази проклета, неприличаща на земна местност около ямата.