Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
За известно време повярвах, че човечеството е пометено от лицето на земята и аз стоя там самичък, последният останал жив човек. До самия връх на хълма Пътни се натъкнах на още един скелет с откъснати ръце, захвърлени на няколко ярда от трупа. Колкото по-напред отивах, толкова повече растеше у мен убеждението, че затриването на човешкия род, с изключение на случайни единици като мене, е вече завършило в тази част на света. Марсианците, мислех си аз, са напуснали тази опустошена страна и продължили напред, за да си търсят храна другаде. Може дори в същия миг да разгромяват Берлин или Париж, а може да са се запътили на север.
VII
Човекът на хълма Пътни
Тази нощ прекарах в хана, който стои на връх хълма Пътни, и спах на легло за първи път след бягството си в Ледърхед. Няма да разказвам за излишните мъки, с които се вмъкнах в тази сграда (сетне открих, че входната врата не била заключена), нито как претърсвах всичките стаи за храна, докато най-после, пред прага на отчаянието, както ми се видя, в слугинска стая, намерих изгризана от плъхове кора хляб и две кутии консервирани ананаси. Ханът е бил вече претърсван и плячкосан. По-късно в бара намерих малко останали незабелязани сухари и сандвичи. Сандвичите не можех да ям — те бяха съвсем развалени, със сухарите обаче не само уталожих глада, но и напълних джобовете си. Не палих никакви лампи от страх да не би някой марсианец да се отбие в тази част на Лондон, като обикаля за храна нощем. Преди да си легна, за кратко време ме обхвана тревога и тръгнах да обикалям от прозорец на прозорец и да се взирам няма ли да видя някъде тези чудовища. Спах малко. Когато се изтегнах в леглото, открих, че разсъждавам последователно — нещо, което не си спомнях да съм правил от последната разправия с викария. През цялото време след това душевното ми състояние е било подчинено на редица бързо променящи се неопределени настроения или някаква тъпота на възприятията. Но тази нощ моят ум, подсилен вероятно от изядената храна, отново се проясни и аз започнах да мисля.
Три неща се мъчеха да завладеят мислите ми: убийството на викария, въпросът къде ли са сега марсианците и какво ли е станало с жена ми. За първото си спомнях без всякакъв ужас и угризения на съвестта; виждах го просто като нещо свършено, като един безкрайно неприятен спомен, който обаче съвсем не будеше никакво разкаяние. Аз се виждах тогава, както се виждам и сега, крачка по крачка докаран до този прибързан удар — последица на редица случки, които неизбежно водеха до такъв край. Не се чувствувах виновен, но споменът, настойчив и неизменен, продължаваше да ме преследва. В безмълвието на нощта, обзет от това чувство за близостта на бога, което ни завладява понякога в тишината и мрака, за първи и последен път призовах себе си на съд зарад този миг на гняв и страх. Проследих стъпка по стъпка всичко, което сме си казвали, от онази минута, когато го видях приклекнал до мене, без да обръща внимание на жаждата ми, да сочи пламъците и пушека, които се издигаха от развалините на Уейбридж. Ние не бяхме годни за другари — жестоката случайност не се беше интересувала от това. Да бях го предвидил, щях да оставя викария в Холифърд. Но не го предвидих, а престъпното е да предвидиш и да извършиш постъпката. И аз го разказвам, както разказах всичко дотука — точно както е било. Свидетели нямаше и бих могъл да утая всички тези подробности. Но аз ги разказвам и читателят е свободен да ме съди, както пожелае.
А когато с усилие на волята се откъснах от спомена за простряното му тяло, аз се изправих пред въпроса за марсианците и за съдбата на жена ми. За марсианците нямах никакви данни и можех да си представям стотици неща; за съжаление същото се отнасяше и за жена ми. И изведнъж нощта се изпълни с ужас. Аз несъзнателно седнах в леглото и впих поглед в мрака. Несъзнателно започнах да се моля животът й да е бил внезапно и безболезнено прекъснат от топлинния лъч. Не бях се молил след нощта на завръщането ми от Ледърхед. В минути на безизходност бях мълвил молитви, молитви на идолопоклонник, бях се молил, както езичниците мърморят заклинанията си; но сега се молех истински, молех се с вяра и разум, лице с лице пред мрака на божеството. Странна нощ! Най-странна с това, че щом се зазори, аз, който бях беседвал с бога, се измъкнах от къщата, както плъхът излиза от дупката си — една малко по-голяма от него твар, но все пак низше животно, което по мимолетната прищявка на нашите господари може да бъде подгонено и убито. Може би и плъховете се молят с упование в бога. Положително, ако не сме извлекли никаква друга поука, тази война ни е научила на състрадание — състрадание към тези неразумни твари, които пъшкат под нашето владичество.