Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Много посетители на Истанбул познават яхтата на посланика „Макоук“, направена първоначално за египтянина Абас Хилми. Този голям плоскодънен съд беше пригоден за плаване по спокойните води на Нил, но лекото вълнение на Мраморно море сериозно го клатушкаше. На борда на яхтата се намираха още няколко гости и чак след края на обяда, когато ние хвърлихме котва около Принкипо и другите гости се любуваха на играта на делфините, аз можах да поговоря с Пийтърсън насаме. Тъй като той пръв не засегна, въпроса, който ме интересуваше, аз направих това сам, като забе-лязах, че, както съм чул, той има възражения против плана, който нося от Лондон. „Какъв план?“ — попита той. Този въпрос ме накара да погледна Хелм в друга светлина. Посланикът внимателно ме изслуша и ми зададе само един въпрос: консултирали ли сме се с Министерството на външните работи? „Разбира се — отговорих аз, — министерството утвърди нашия план и аз предадох на Хелм писмо, в което му се разпорежда да ми оказва пълно съдействие.“ — „Тогава няма какво повече да говорим — отговори посланикът. — Действувайте!“ И последният предлог за задръжка отпадна.

Вечерта ние с Макрей обмислихме плана за действие във всички подробности. Обсъдихме различни варианти за похищението на Волков с помощта на турските власти, както и без тяхното участие, и решихме, че е невъзможно да се спрем на който и да е от тях до разговора с Волков. Много нещо можеше да зависи от положението му и от такива обстоятелства като работното му време, свободата за придвижване и т.н. Първото нещо бе да се установи с него връзка и очевидно най-добре бе това да стане чрез Пейдж от генералното консулство, тъй като Волков се бе обърнал именно към него. На другата сутрин Макрей ме покани при себе си в кабинета на Пейдж и аз му обясних какво се изисква от него, а именно да ми организира при условия на най-строга секретност среща с Волков следобед (сутринта та не исках да се срещаме, за да имам време за обработка на Джон Рийд в този дух, както вече споменах). Ние предвиждахме няколко места за среща и в края на краищата се спряхме на най-простото. Пейдж каза, че той често се среща с Волков по текущи консулски въпроси и ще бъде напълно оправдано, ако покани Волков при себе си на делови разговор. Накрая Пейдж вдигна телефонната слушалка, позвъни в съветското консулство и попита за Волков. В слушалката се чуваше слабо мъжки глас, но тъй като разговорът се водеше на руски аз нищо не разбрах. Обаче лицето на Пейдж изразяваше най-голямо недоумение и аз се досещах, че е възникнало ново препятствие. Той сложи-слушалката и поклати глава. „Той не може да дойде?“ — попитах аз. „Странно — отговори Пейдж. — Още по-странно, отколкото вие предполагате. Аз потърсих Волков и мъжкият глас отговори, че на телефона е Волков. Но това не беше Волков. Аз отлично познавам гласа му, говорил съм с него десетки пъти.“ Пейдж позвъни отново, но този път по-далеч от телефонистката не стигна. „Тя каза, че Волков го няма — възмути се Пейдж. — А само преди минута ме свърза с него!“ Ние се гледахме един другиго и не можехме нищо да измислим. Накрая аз предположих, че навярно нещо са объркали в Съветското генерално консулство и че трябва да се подновят опитите на другия ден с надежда за по-голям успех.