Потъването на Япония
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елза Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потъването на Япония». Краткое содержание книги:
„Лошо — мислеше си Ямадзаки, като куцаше с болния си крак редом с тълпата, която беше започнала да се движи. — Ако след всичко случило се досега, се извърши и смяна на Кабинета…“
В светлината на прожекторите нещо се мяркаше — ту бяло, ту черно. Той погледна към небето. Там летяха множество черни точки, сякаш небето беше покрито от несметни пълчища прилепи, донесени от вятъра и разпръснати в небето.
— Посипва се пепел — промърмори възрастен мъж, който крачеше редом с Ямадзаки.
„Това е лошо — продължаваше да си мисли Ямадзаки със свито сърце, без да обръща внимание на първите капки дъжд. — Много лошо, ако сегашното правителство бъде свалено, какво ще стане с програмата «Д».“
„Йошино“, който от остров Идзу се завъртя на сто и осемдесет градуса и пое курс към Токийския залив, в единадесет часа вечерта наближаваше Урага. Когато корабът заобиколи полуостров Миура, в далечината се видяха пожарите по крайбрежието на Урага и Сагами. Скоро крайбрежният вятър донесе съвършено непознат и необичаен мирис. След нос Кано редките капки се превърнаха в проливен дъжд и видимостта се влоши, но от мостика все пак се виждаше как потъналото в мъгла небе на север се оцветява с кървавочервен пламък.
— Токио гори — промърмори си под нос Катаока, който стоеше редом с Онодера. — И Кавасаки, и Чиба…
— Изглежда, че преди повече от три часа е минала цунами — каза Онодера, като затягаше качулката на дъждобрана си. — Колко ли хора са пострадали? Сигурно и щетите са огромни.
„Йошино“ се придвижваше със скорост седем-осем възела. Изведнъж като че ли иззад дъжда зави сирена.
„Дан!“ — нещо прогърмя. Изви се огнен стълб. Това може би бяха газохранилищата в Кавашима или Йокохама.
— Ужасна миризма — намръщи се Наката, вдъхвайки дълбоко — Струва ми се, че сме в Йокосука. Изглежда, че и тук са останали само развалини. Дори е опасно да отиваме по-нататък. Следи от цунами, нефтени пожари, отровни газове…
Тъмната морска повърхност стана още по-тъмна от появилите се изведнъж около кораба плаващи предмети: кутии, татами, железни туби за бензин, дъски и всякакви други отломки… и трупове…
— Тадокоро-сенсей — извика Онодера към професора, който стоеше гологлав, без дъждобран редом с другите. — Вероятно силно са пострадали и районите Кейхин и Кейо. А крайбрежният район на Токио може би вече не съществува.
— Дреболии — промърмори професорът, по чието лице се стичаха струйки дъжд. — Това е все още нищо…
— А какво ли е станало с нашите от кантората? — попита Катаока.
— Да, какво ли е станало с Ямадзаки и Ясукава? — тихо проговори Юкинага. — Дали са успели да се спасят?…
Мрачната и дъждовна нощ на разрушения, пожари и цунами си отиваше. Дъждът беше измил праха и пепелта и бе оголил ужасяващите развалини. Пожарите в крайбрежния район продължаваха, гъстият черен дим като огромен дракон се разстилаше над морската повърхност.
Онодера, заедно с професор Тадокоро и доцент Юкинага, излетяха с вертолет от Йокосука. Спешно ги бяха извикали в Кабинета на премиер-министъра. Сега пред очите им се разкриваше страшната картина на разрушенията. Все още тук и там в Йокохама, Кавасаки и някои други райони на столицата се издигаше димът от догарящите пожари. Тази огромна зона, в която беше събрано двадесет процента от населението на Япония, сега се бе разпростряла неестествено тихо под ясното небе с редки кълбести облаци.
Безкрай, докъдето стигаше погледът, само непрекъснати редици развалини — полуразрушени и разрушени здания. Наоколо се виждаха огромните черни петна на пожарищата. По шосетата, високоскоростните магистрали, навред имаше купища от изгорели и експлодирали автомобили. Земята беше почерняла от сажди. Съвършено почернели от сажди бяха и стените на тунелите, по пътищата се виждаха блестящи буци от разтопен асфалт, виеха се тънки струи дим. От снощните новини Онодера разбра, че поради пропадане на земните пластове съобщенията между Токио и Нагоя са прекъснати.
Върху самолетната писта А на летището Ханеда се виждаха останките от изгорелия самолет ДС–8. Пистите до морето сега бяха под водата. Пожарите в складовете за гориво вече бяха загасени, но как печално изглеждаше цялото летище! Дълго време нямаше да го възстановят… В съседство с летището Ханеда още по-трагично зрелище представляваше сушата, която с труд беше отвоювана от морето. На Онодера му се сви сърцето от болка. Сега всичко това се беше превърнало в едно огромно блато. Сред монорелсовия път и високоскоростните магистрали, до пристанището бяха заседнали средно товарни кораби и шлепове. На някои места във водата стърчаха подпорите на мостове с врязали се в парапетите им товарни автомобили и фургони.