Черният еднорог

— Ще можем ли да получим котарака? — повтори Сот.

Бен зяпна. Беше забравил за Дърк в този момент. Погледна котарака, после отново гномите.

— И през ум да не ви е минало нещо подобно — посъветва ги той. — Това не е котарак, какъвто ви се струва.

Филип и Сот кимнаха неохотно, но погледите им останаха неизменно съсредоточени върху Дърк.

— Предупреждавам ви — натърти Бен.

Гномите кимнаха отново, но Бен имаше непреодолимото усещане, че говори на стената. Той безпомощно поклати глава.

— Е, добре. Тази нощ ще спим тук, а утре сутринта тръгваме — и той се опита за последен път да им обърне внимание. — И ще запомните онова, което ви казах за котарака. Нали?

Гномите кимнаха за трети път. Но не сваляха погледи от Дърк.

Бен отново вечеря спартански със сини дъбове, пийна изворна вода и се загледа в слънцето, което се скриваше зад хоризонта, за да се спусне нощта. Започна да си спомня стария свят и някогашния си живот и за пръв път от много време се запита дали нямаше да е по-добре, ако си бе останал там. После прогони тези носталгични мисли, зави се в пътното си наметало и се настани до дънера за неудобната си нощна почивка.

Дърк не се бе и помръднал от своя пън. Изглеждаше като мъртъв.

Посред нощ се чу някакъв вой, толкова протяжен и страховит, че Бен веднага скочи на крак. Звучеше сякаш непосредствено над него; и когато най-сетне дойде на себе си от уплахата и се огледа около стана им, не видя никой друг, освен Дърк, легнал върху пъна с наежена козина, а от гърба му се вдигаше пушек. Някой или нещо виеше в далечината.

— Тези гноми са упорити до глупост — тихо изкоментира Дърк, преди отново да се настани, а очите му блестяха в нощта като смарагдови пламъци.

Воят стихна и Бен легна отново. Добронамерените му съвети към Филип и Сот не бяха постигнали своето. Някои уроци се усвояват болезнено.

Същата нощ съвсем различна сцена се разиграваше на няколко мили южно от Риндуеър в една запустяла кошара с малка колибка, разположена на билото, от което се виждаше целият източен край на Зеленоречието. Хлътналият покрив и липсващите капаци на прозорците говореха, че колибата е запустяла, а гредите на кошарата бяха разкъртени на десетки места. Сенките обвиваха всичко в своите черни драперии. Някакво белобрадо плашило и някакво рунтаво куче, и двамата с най-занемарен вид, се бяха разположили край огъня, който гореше на десетина метра от колибата, и си разменяха обиди с такава ярост, че никой не би могъл да допусне, че това са били най-добри приятели. Едно яко животно с маймунско лице, слонски очи и големи зъби наблюдаваше спора им в слисано мълчание.

— Не се и опитвай да търсиш разбиране за това, което направи! — викаше рунтавото куче срещу плашилото. — Твоя е цялата отговорност за всичко, което ни сполетя, и аз нямам никакво намерение да ти го простя!

— Ти си точно толкова лишен от състрадателност, колкото и от характер — отвръщаше му плашилото. — Всеки друг човек или куче щеше да бъде по-състрадателен, убеден съм в това!