Черният еднорог

Те дълго и мълчаливо се спогледаха. Вървяха от сутринта, кипнали от гняв поради обрата на събитията, който ги беше довел дотук. Външно се държаха хладно, защото ги беше яд един на друг. Сега едва заговориха открито за станалото, за бягството на еднорога.

Първият момент на изпитание премина. Куестър пръв отмести поглед, въздъхна и се загърна с многоцветната си мантия, за да се предпази от все по-засилващия се студ.

Лицето му бе изнурено и сбръчкано от безпокойство, облеклото му прашно и изпокъсано. И Абърнати също не изглеждаше по-добре. Не носеха нищо със себе си. Бяха ги, изгонили още на мига, щом кралят узна, че са изтървали еднорога. Нито им обясни поведението си, нито изслуша техните обяснения. Когато се връщаха в Сребърния дворец, пресрещна ги вестоносец, който им връчи писмена заповед. Освободени бяха от длъжностите, които заемаха. Можеха да вървят, където си искат — но без право да се връщат в двореца.

Буниън, на когото явно бе дадена възможността да избира, ги беше последвал без никакво обяснение.

— Когато започна ловът, не съм имал намерение да пускам еднорога да избяга — тихо продължи Куестър. — Исках да бъде уловен и предоставен на Негово Величество според заповедите му. Смятах, че начинанието е опасно, защото от древни времена се знае, че черният еднорог носи нещастие. Но от друга страна, кралят многократно бе показвал, че може да обръща неудачните обстоятелства в своя полза — той замълча. — Признавам, че ме смути настояването му да се залови еднорога и че не пожела да обясни това свое настояване. Но все пак смятах да участвам в залавянето на еднорога — той си пое дълбоко дъх. — Но видях онова същество пред себе си в гората, когато го видях наистина… не можах да допусна да бъде заловено. Просто не можах, макар и да не разбирам защо. Всъщност не, разбирам. Вътрешното ми чувство подсказваше, че не бива това създание да бъде хванато. Ти нямаше ли същото чувство, Абърнати? Еднорогът не биваше да принадлежи на краля. Той не биваше да принадлежи на никого — и Куестър отново неуверено се озърна. — Ето защо използвах магия, за да му позволя да избяга. Аз го пуснах.

Абърнати изръмжа срещу нещо, което прелетя покрай него, после намести прашните очила на носа си и се прокашля.

— Трябваше по-рано да ми обясниш, магьоснико, а не да ме караш да си мисля, че магията за пореден път ти е изневерила. Това поне мога да разбера.

— На мен ми се ще да можех. Престъпих заповедите на краля, на когото съм се клел във вярност, и единственото обяснение, което мога да дам е, че тъкмо в този случай заповедта му ми се стори несправедлива. Той съвсем основателно ме изгони от двореца.

— Сигурно и мен също?

— Не, теб не трябваше да те гони. Ти нямаш нищо общо със станалото.

— А в интерес на истината, нямаше право никого да гони!

Куестър сви безпомощно рамене.

— Той е крал. Кои сме ние, та да поставяме под въпрос заповедите му?