Друидите на Шанара

Къртът кимна:

— Обещавам, скъпа Дамсон.

Тя се спусна да събира вещите си и тръгна редом с Пар. Кърта остана сред сенките, загледан след тях, само две светли очи, загубени сред бъркотията от непотребни вещи и бледата светлина на свещта.

Дамсон нарами торбата си.

— Сбогом, Кърт — нежно каза тя, приближи се до него и се наведе да го прегърне. После се върна разплакана при Пар.

— На теб дължа живота си, Кърт. Благодаря ти за всичко, което направи за мене.

Той вдигна малката си ръка и помаха за сбогом.

— И помни обещанието си! — предупреди почти сърдито Дамсон. — Скрий се добре!

После те минаха през изхода и безшумно се спуснаха в тунела. Дамсон не носеше факла, но измъкна един от онези камъни, които светеха, когато ги стоплеше в ръката си. Тази малка, но сигурна светлинка ги поведе напред. Дамсон разтваряше пръсти, за да види посоката, после ги затваряше, да не би да ги открият. Те бързо се отдалечаваха от скривалището на Кърта, минаха през един тунел, после през друг и накрая по желязна стълба слязоха в някаква шахта.

Чуваше се чаткане на ботуши в далечината.

Дамсон поведе Пар надалеч от шума по един тунел, просмукан и хлъзгав от влага. Тук температурата бе по-висока и във въздуха се просмукваха миризми на клоака. Из тъмните ниши се стрелкаха мишки, струйки вода се процеждаха в скалните процепи. Те твърдо си проправяха път през лабиринта. Смътни, неясни гласове достигаха до тях, но Дамсон не им обръщаше никакво внимание. Стигнаха до място, където се срещаха няколко канала. Това бе кръгла шахта, където водата се стичаше в дълбок, сенчест кладенец. Централен възел, помисли си Пар. Той вече се задъхваше, силите му го напускаха след внезапното напрежение. Боляха го краката и гърбът и той се изтегна да пооблекчи болката.

Дамсон се обърна и го стрелна с поглед. В очите й се четеше загриженост. Поколеба се за миг, но после продължи да води напред.

Гласовете отново се усилиха и този път бяха по-близо. Идваха от различни посоки. Дамсон поведе Пар по друга стълба, от която влязоха в един толкова тесен тунел, че им се наложи да се промъкват пълзешком. Влагата и мръсотията се просмукваха през дрехите му и полепваха по кожата. Налагаше си да диша през устата и то само когато не можеше вече да задържа дъха си.

Излязоха в началото на по-широк тунел, скосен по средата, от който каменни пътеки отвеждаха към канала. Пресичаха го два по-малки тунела. Във всеки от тях просветваха факли. Свърнаха в един завой, но там също ги чакаше факла. Дамсон спря и придърпа Пар към скалата.

Погледна го и в очите й се забелязваше отчаяние.

— Има един начин да се измъкнем и той е да вървим напред — прошепна тя, с устни до ухото му. — Върнем ли се, ще ни заловят.

Тя отстъпи назад, за да чуе отговора му. Той погледна зад нея. Светлините наближаваха все по-бързо, чуваше се чаткане на ботуши, до тях достигнаха първите гласове. Той едва не се задуши от завладелия го страх. Струваше му се, че Федерацията винаги щеше да го следва по петите, че това бягство нямаше да има край. Толкова пъти вече се беше изплъзвал. Нямаше как да продължава вечно. Рано или късно, късметът щеше да му изневери. На косъм се беше отървал от Шахтата и Шадуините. Беше уморен, травмиран и искаше само да го оставят на мира. Но Федерацията никога нямаше да го остави. Това беше безкраен омагьосан кръг.