Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Насядали на земята около ниското ми легло, Прабакер, родителите и съседите му ми правеха компания в топлата, тъмна, напоена с аромата на канела нощ — като защитен пръстен. Мислех си, че ще ми е невъзможно да заспя, обкръжен от зрители, но само след минути започнах да се унасям от ромолящите вълни на гласовете им — тих, ритмичен прибой, който се плискаше под бездънната нощ, пълна с ярки, шепнещи звезди.
По някое време бащата на Прабакер, седнал от лявата ми страна, се пресегна и сложи ръка на рамото ми — простичък жест на доброта и утеха. Но това ме разтърси. Само преди миг се унасях в сън. Внезапно се почувствах съвсем буден. Впуснах се в спомени и мисли за дъщеря ми, за родителите ми, за брат ми; за престъпленията, които бях извършил, и за обичта, която бях предал и загубил завинаги.
Може това да ви се стори странно, вероятно дори е невъзможно друг да го разбере, но до този миг аз не бях осъзнал напълно какви злини съм сторил и как съм погубил живота си. По време на въоръжените грабежи бях дрогиран, бях се закачил за хероина. Опиатна мъгла обвиваше всичките ми мисли и действия, и дори спомените от онова време. После, по време на процеса и на трите години в затвора, бях чист, с ясна мисъл и би трябвало да осъзная какво означават престъпленията и наказанията за мен, за семейството ми и хората, които бях обрал под дулото на пистолета. Но тогава нито го проумявах, нито го чувствах. Бях прекалено зает с изтърпяването на своето наказание и с усещането, че съм наказан, така че още не можех да го приема в душата си. Дори и след бягството от затвора, докато се криех и ме издирваха с обявена за главата ми награда, дори и тогава не бях осъзнал окончателно, ясно и напълно стореното и последиците, съставляващи новата, мъчителна история на живота ми.
И чак тогава, в това индийско село, в тази първа нощ, докато се унасях върху сала под ромон от гласове, а очите ми бяха пълни със звезди, едва тогава, когато нечий чужд баща протегна ръка, за да ме утеши, и положи грубата мазолеста длан на беден земеделец на рамото ми, едва там и тогава проумях и почувствах какви страдания съм причинил и в какво съм се превърнал — болката и страха, и загубата, и глупавото непростимо пропиляване на всичко. Сърцето ми се сломи от срам и мъка. Внезапно осъзнах колко много плач се таи в мен и колко малко обич. Най-сетне осъзнах колко съм самотен.
Ала не можех да откликна. Моята култура добре ме беше научила на всичко погрешно. Затова продължих да лежа съвсем неподвижно, безмълвно. Но душата няма култура. Душата няма национална принадлежност. Душата няма цвят, акцент и начин на живот. Душата е вечна. Тя е една. И когато сърцето изживява своите мигове на истина и на скръб, душата не може да бъде усмирена.
Стиснах зъби срещу звездите. Затворих очи. Отдадох се на съня. Една от причините да копнеем за любов и да я търсим така отчаяно е, че любовта е единственият лек за самотата, и за срама, и за мъката. Но някои чувства се спотайват толкова дълбоко в сърцето, че само самотата може да ти помогне да ги намериш отново. Някои истини за самия теб са толкова болезнени, че само срамът може да ти помогне да живееш с тях. А някои неща просто са толкова тъжни, че само душата ти може да плаче вместо теб.
Шеста глава
Бащата на Прабакер ми показа село Сундер, но майка му бе тази, която ме накара да се почувствам там у дома си. Животът й — с неговите радости и тъги — обгърна моя с лекотата, с която червеният й шал понякога загръщаше плачещо дете, преминаващо край нейния праг. Историята й, която постепенно научавах месец след месец, се превърна в житейска история на много хора, включително и на мен самия. А любовта и стремежът й да познае истината за моята душа и да ме обича, промениха живота ми.
Когато я срещнах за първи път, Рухмабай Каре — беше на четирийсет години, в разцвета на силите и на обществения си престиж. Тя беше с цяла глава по-висока от съпруга си и когато стояха един до друг, разликата в ръста в съчетание с пищната й, закръглена фигура, създаваше фалшивото впечатление, че е някаква амазонка. Черната й коса, блестяща от кокосовото масло, никога не беше подстригвана и величественото въже на плитката й стигаше коленете. Кожата й бе мургава. Очите — с цвета на кехлибар с обков от розово злато. Бялото на очите й винаги розовееше и й придаваше вид, сякаш току-що е плакала или ей сега ще се разплаче. Големият процеп между двата й предни зъба придаваше на усмивката и палава дяволитост, а великолепната гърбица на орловия нос надаряваше сериозния й израз с властна авторитетност. Челото й беше високо и широко, точно като челото на Прабакер, а изпъкналите извивки на скулите й бяха планините, от чиито върхове кехлибарените й очи оглеждаха света. Имаше бърза мисъл и изпитваше дълбоко състрадание към неволите на другите. Не се месеше в споровете на съседите си, докато не я помолеха да даде мнението си, и тогава обикновено имаше последната дума. Беше жена, достойна за възхищение и копнеж, но посланието, излъчвано от очите и осанката й, бе категорично: решиш ли да я обидиш или да я унижиш, рискуваш много.