Колекционерът на кости
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Lincoln Rhyme #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543890507
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на кости». Краткое содержание книги:
По улиците броди демоничен убиец, известен като Колекционера на кости. Мъчителна смърт дебне неговите жертви.
В екип с красивата полицайка Амелия Сакс стъпка по стъпка Линкълн Райм прониква в лабиринта от улики с надеждата да предотврати поредното чудовищно престъпление. Бясната надпревара с времето се превръща в битка на два интелекта, защото Колекционера е хитър, интелигентен и… добре познава Райм!
Джефри Дивър е един от признатите майстори в криминалния жанр. Романът „Колекционерът на кости“ е екранизиран с участието на Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли.
Поддържан от властния си покровител и ангел хранител Тоби Дулитъл, Делрей изпрати огромен брой престъпници зад решетките за доста дълго време - общата продължителност на присъдите наближаваше хиляда години. („Наричат ни екип „Хилядолетие“, Тоби“ - се бе похвалил веднъж Делрей на покровителя си.) За причината за небивалия успех на Делрей можеше да се съди по прякора му: Хамелеона. В един и същи ден играеше ролята на оглупял наркоман в едно харлемско свърталище на наркопласьори и на хаитянски старейшина на официална вечеря в панамското консулство, където част от дегизировката му бе червена лента през гърдите и безупречен акцент.
Лошото в работата на тайния агент е, че колкото си по-способен, толкова по-бързо те пенсионират. Престъпниците стават по-предпазливи, особено големите шефове, тези, които си струва да преследваш. Дулитъл и Делрей работеха все по-малко и все повече ги използваха за вербуване на информатори и други тайни агенти. И въпреки че работата на улицата не бе първата му любов, той все още прекарваше извън кабинета си повече време от останалите специални агенти на Бюрото. На никого не бе му дошло наум да поиска преместването му.
Така стояха нещата допреди две години, до една топла априлска сутрин в Ню Йорк. Делрей тъкмо излизаше от кабинета си, за да хване някакъв самолет от „Лагуардиа“, когато му се обади началникът на Бюрото от Вашингтон. ФБР има строга йерархия, затова Делрей нямаше никаква представа защо ще му се обажда самият Началник. С опечален глас шефът му съобщи, че същата сутрин Тоби Дулитъл и един прокурор от Манхатън пристигнали в сградата в Оклахома Сити за заседанието, за което се канеше да отпътува и самият Делрей.
Телата им се върнаха в Ню Йорк на следващия ден.
Същия ден, в който Делрей подаде молба за преместване в Отдела за борба с тероризма.
За Фред Делрей най-жестокото престъпление си оставаха бомбените атентати. В свободното си време той жадно поглъщаше книги по философия и политология и не виждаше нищо антиамериканско в алчността или безскрупулния стремеж към целта (та тези качества се насърчават навсякъде, от „Уолстрийт“ до Капитола). И когато хората, които трупат състояние от алчност и болни амбиции, преминаваха границата на законността, Делрей с удоволствие ги разобличаваше. Но да избиваш хора заради убежденията им, да убиваш деца още преди да са имали възможността да изберат в какво да вярват, по дяволите, това бе най-жестокият удар срещу страната му. Докато преживяваше загубата на Тоби, усамотен в двустайния си бруклински апартамент с оскъдна мебелировка, Делрей бе решил, че точно с този вид престъпност иска да се занимава.
Но за нещастие славата на Хамелеона го преследваше. Шефовете му не можеха просто така да го оставят да потъне в най-мрачния отдел на Бюрото и да престане да обучава агентите им и да издирва информатори. Делрей бе жива легенда, бе организирал най-успешните удари на ФБР през последните години. Ето защо молбата му бе отхвърлена.
Началникът на манхатънското управление много добре познаваше тази история, затова добави почти искрено:
- С удоволствие бих ти помогнал, ако можех, Фред. Съжалявам.
Но в тези думи Делрей видя не отказ, а още по-голямо разтапяне на леда. И така, Хамелеона постави една от маските си и погледна шефа си. Жалко само, че не носеше изкуствения си златен зъб. Момчето от улицата Делрей умееше да гледа хората по особено подъл начин. Очите му придобиха изражение, което всеки разбираше еднакво: „Аз направих много неща за теб, сега е време да ми се отплатиш.“
След малко началникът промълви несигурно:
- Просто ни трябва нещо.
- Какво „нещо“?
- Нещо, за което да се хвана. Нямам повод.
Повод да отнеме разследването на полицията.
Политика, политика и пак политика.
Делрей наведе глава, без да изпуска началника си от немигащите си очи:
- Убиецът е обелил месото от пръста на сутрешната жертва, Бил. До кокал. После заровил човека жив.
Началникът потри ръце:
- Ето ти една идея. В полицията има един заместник-комисар. Казва се Екерт. Знаеш ли го? Той е мой човек.
Момичето лежеше по гръб на носилката, със затворени очи, в съзнание, но крайно изтощено. Все още мъртвешки бледо. Една игла вкарваше глюкоза във вената на ръката му.
Сега, когато се намираше вън от опасност, немкинята бе напълно адекватна и изненадващо спокойна.