Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Премного щадения, премного отстъпчивост: такова е вашето земно царство! Но едно дърво, за да израсне, трябва яки корени да пусне около яки скали!
Също и каквото вий пренебрегвате, то тъче на тъканта на човешкото бъдеще; и вашето нищо е паяжина и паяк, който живее от кръвта на бъдещето.
И когато вие вземате, то е като крадене, вий, дребни добродетелници; но и у нехранимайковците дори говори честта: „Кради, дето не можеш да грабиш.“
„Дава се“ — това е едно учение на покорността. Но аз ви казвам, вам, удобници: взема се и все още повече ще се взема от вас!
Ах, да можехте да се отървете от всяко полужелание и да се решите на мързел като на дело!
Ах, да би разбрали моето слово: „Правете винаги, каквото желаете — но бъдете по-напред такива, които могат да желаят!“
„Обичайте винаги своите ближни като себе си — но бъдете по-напред такива, които сами себе си обичат —
— обичат с великата любов, с великото презрение обичат!“ Тъй говори Заратустра, безбожникът.
Но какво говоря аз, дето никой няма моите уши! Тука още с цял час е рано за мен.
Свой собствен предтеча съм аз между тоя народ, свой собствен зов на петел през тъмни улици.
Но вашият час иде! Иде и моят също! От час на час стават те по-дребни, по-бедни, по-безплодни — нещастен бурен! Нещастна земя!
И скоро ще станат те като суха трева и степ, и наистина! Омръзнали сами на себе си — и повече жаждущи за огън, отколкото за вода!
О, благословен час на мълнията! О, тайна пред пладне! Ще ги превърна аз някога на блуждаещ огън и предвестник с огнени езици:
— някога те да предвестят с огнени езици: Иде, близко е великата пладня!
Тъй рече Заратустра.
На Елеонската планина
Зимата, зла гостенка, седи до мен у дома; посиняха ми ръцете от нейното приятелско ръкуване.
Аз я почитам, тая зла гостенка, но на драго сърце я оставям сама. На драго сърце се махвам аз от нея; и който знае да бяга добре, ще убегне от нея!
С топли нозе и топли мисли бягам аз там, дето вятърът стои утихнал в слънчевия кът на моята Елеонска планина.
Там се смея аз на моята строга гостенка и благодарен съм й, че изтребва мухите у дома и прави да утихне не един малък шум.
Че тя не обича, когато някой комар иска да пее, камо ли два; тя опустява улиците тъй, че и месечината нощем там се бои.
Тя е строга гостенка — но аз я почитам и не се моля като изнежените на кореместите огнени кумири.
По-добре е малко да позъзнеш, отколкото да се молиш на кумири! — тъй го иска моят нрав. И особено ненавиждам аз всички страстни димящи задушни огнени кумири.
Когото аз обичам, обичам го зиме повече от лете; по-добре се глумя аз сега на моите врагове и по от сърце, откак зимата седи в моя дом.
По̀ от сърце наистина, дори и тогава, когато пълзя към леглото си — тогава се глуми и шегува още и моето потулено щастие; глуми се също и моят лъжовен сън.
Аз — пълзач? Нивга в живота си не съм пълзял пред силни; и ако съм лъгал някога, лъгах от обич. Затова съм радостен и в зимното легло.
Скромно легло по ме топли от богато, защото аз съм ревнив към моята бедност. И зиме тя ми е най-вярна.
Със злоба почвам аз всеки ден, глумя се на зимата с една студена баня: затова ръмжи моята строга гостенка дома.
И гъделичкам я аз охотно с восъчна свещ; тъй че тя най-сетне пуска нощта навън от пепеливата дрезгавина.
Особено злобен бивам аз сутрин: на ранина, кога дрънкат менци на кладенеца и конете топло цвилят през тъмните улици:
Нетърпеливо чакам тогава, дано се открие най-сетне ясно небето, снежнобрадото зимно небе, белоглавият старец, — зимното небе, мълчаливото, което често премълчава и слънцето си!
Не научих ли аз от него дългото ясно мълчание? Или то го научи от мен? Или всеки от нас сам си го е измислил?
На всичките добри неща началото е хилядообразно — всичките добри неща бодри скачат от радост в битието на живота: как е възможно винаги да са само един път правили това!
Едно добро бодро нещо е също и дългото мълчание и като зимното небе поглежда из ясното кръглооко лице:
— като него премълчава своето слънце и своята непоколебима слънчева воля: наистина, това изкуство и тая зимна бодрост научих аз добре!