Наследството на тамплиерите

— Не бих го очаквал.

— Къде са онези две приятелчета?

— В едно червено рено на другия край, зад водната кула. Не се обръщай. Да не ги подплашим.

Той нагласи страничното огледало, така че да вижда реното. Няколко туристически автобуса и десетина коли вече бяха изпълнили песъчливия паркинг. От ясното време от предния ден нямаше и следа и небето бе покрито с кафеникави дъждовни облаци. Щеше да вали, и то скоро. Тръгваха за Авиньон, на около сто и петдесет километра, за да открият Ройс Кларидън. Малоун вече бе направил справка с картата и бе избрал най-подходящия маршрут за измъкване от преследвачи.

Запали колата и двамата бавно излязоха от селото. Когато отминаха градската порта и поеха по виещия се надолу път, той забеляза, че реното пази дискретна дистанция.

— Как смяташ да се отървем от тях?

— По старомодния начин — усмихна се той.

— Винаги планираш поне една крачка напред, а?

— Един човек, за когото работех навремето, ме научи.

Откриха магистрала D118 и се отправиха на север. Според картата разстоянието до магистрала А61 беше трийсет и пет километра. Това беше платената магистрала южно от Каркасон, която водеше на североизток към Авиньон. На около десет километра напред, при Лиму, пътят се разделяше на две, като единият пресичаше река Од и влизаше в Лиму, а другият продължаваше на север. Реши, че това е шансът му. Заваля дъжд. Отначало слабо, после все по-силно.

Включи предните и задните чистачки. Шосето и в двете посоки бе пусто. Явно съботната утрин бе задържала хората по домовете им.

Със запалени фарове за мъгла реното се движеше с неговата скорост, а после започна да ускорява. Малоун видя в задното стъкло как задминава колата точно зад него, след това набира скорост и се изравнява с пежото в лентата за насрещно движение.

Прозорецът на спътника на шофьора се смъкна и оттам се показа дулото на пистолет.

— Дръж се — каза Малоун на Стефани.

Настъпи газта и взе завоя твърде рязко. Реното изгуби скорост и остана зад тях.

— Май има промяна в плановете. Сенките ни са станали агресивни. Защо не легнеш между седалките?

— Голямо момиче съм. Просто карай.

Той взе още един завой и реното започна да скъсява разстоянието помежду им.

С мъка задържаше гумите върху настилката на шосето. Асфалтът бе покрит от плътна пелена изпарения и с всяка изминала минута ставаше все по-хлъзгав. Нямаше жълта маркировка, а ръбът на асфалта бе частично скрит от локви, върху които колата лесно можеше да поднесе.

Един куршум удари и напука задното стъкло, без да го разтроши, но той се съмняваше, че ще понесе още един удар. Започна да кара на зигзаг, като само предполагаше докъде стига асфалтът от двете му страни. Забеляза приближаваща в насрещната лента кола и се прибра в своята.

— Можеш ли да стреляш с пистолет? — попита той, без да откъсва очи от пътя.