Целувката на змията [bg]

Ингрид вдигна глава. Беше изненадана да чуе това. Той беше последният, когото би искала да нарани и не беше осъзнала, че има такава власт над него. Вятърът духаше падналите листа от парка надолу по улицата. Вдигна яката си. Приближи се и прошепна:

— Съжалявам, Мат. Вината не е в теб, а в мен… — отвърна поглед тя.

Той се залюля се на оградата.

— О, тази стара реплика.

— Не е реплика. Ще ме оставиш ли да обясня? — попита тя. — Да се разходим?

— Разбира се.

Отдалечиха се от оградата и пресякоха улицата. Крачеха мълчаливо за известно време. Ингрид пропусна входа на парка и Мат хвана ръката й и я придърпа натам. Тя се надяваше, че ще я целуне, но вместо това той каза:

— Ще минем напряко.

Ингрид го погледна съмнително.

— Мислех, че…

— Ей, имаш си полицейска охрана — пошегува се той с тънка усмивка. — Хайде.

Вървяха по криволичещата алея в парка и листата шумоляха под краката им. Искаше й се да се държат за ръце, докато се движат в студената тъмнина. Искаше й се да не се чувстват неловко и онзи следобед събитията да се бяха развили по друг начин. Когато лежеше сама в леглото си вечер се въртеше и мислеше за него. Представяше си как я гали по гърба, целува врата й, че си играе с косата му или просто си лежат и се гледат в очите. Желаеше го много и понякога се будеше, обляна в студена пот или задъхана.

Оголените дървета, покрай които вървяха, изглеждаха като тъжни скелети.

— Как мина работата? — попита я той, в опит да поведе разговор.

— Слушай, Мат, относно онзи ден, трябва да ти кажа нещо. Нещо лично.

Той не можеше да избяга от нея, да я изостави в парка, след като й беше опявал, че се разхожда сама посред нощ.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, Ингрид. Независимо от това, се надявам да останем приятели.

Какво имаше предвид с това „независимо от това“? Дали не е свързано с онзи номер на жена, който елфите й бяха дали? Ингрид беше забравила за него. Дали си играеше с нея? Дали се виждаше с друга жена?

Той стоеше на алеята под една лампа, лице в лице с нейното. Пресегна се към нея. Ингрид понечи да приглади косата си, макар че нямаше паднали кичури и ръцете й се оказаха в неговите големи, топли длани.

— Кажи ми. Какво не е наред? Защо избяга?

Гледаше го в очите и той просто й кимна окуражаващо. Клоните около тях шумоляха.

— Не мога да го направя. Не мога да ти кажа. Страх ме е.

— Не се страхувай. Близки сме.

Тя поклати глава.

— Бременна си?

Тя се засмя:

— М… не.

— Вече си имаш приятел? Омъжена си?

Тя отново се засмя.

— Неизлечимо болна? — каза той притеснено.

— Девствена съм! — изтърси тя.

За момент се шокира, след това се усмихна и сбръчка чело. Усмивката му беше нежна.

— Е, няма нищо нередно в това.

Тя пусна ръцете му, отдели се от него и цялата пламнала закрачи бързо напред. Ускори крачка, докато не стигна до детската площадка, седна на една люлка и се скри в сенките. За пореден път беше ужасена и затова беше най-старата девственица на света. Предпочиташе да го загуби, пред болката от самото признание. Наблюдаваше приближаващият му силует. Не виждаше лицето му. Приближи и седна на съседната люлка. Полюшваха се леко настрани и напред с крака, стъпили на земята.