Целувката на змията [bg]

— Съжалявам. Трябваше да се обърна към теб.

Жан се засмя гръмко и я стресна. Тя също се засмя, за да не обиди бога на паметта и да изгуби всичките си спомени.

— Бъзикам се, дете. Честно казано, напоследък съм отегчен и бих дал всичко, почти всичко, за да зърна красивото ти лице за минута, независимо от деня и мястото.

Фрея се подсмихна. Не беше виждала Жан-Батист от няколко живота, за последно беше дете на коленете му. Изглеждаше по същия начин. Не беше човек, когото да забравиш лесно, освен ако той не го искаше.

— Както ти написах в съобщението, без подробности — понижи глас тя. — Става въпрос за моста.

Той я погледна подозрително и наклони глава.

— Бофрир?

Фрея кимна.

Жан подсвирна, поглеждайки я изумен.

— Знаеш, че не може да говорим за това. Каквото било, било. А и със сигурност старец като мен не може да направи нищо. Мостът е разрушен и в резултат магията ни отслабна. Край. Точка — той повдигна вежди, челото му се набръчка и за момент изглеждаше много по-стар и уморен. — Не зная какво повече мога да ти кажа, хлапе.

Фрея продължи.

— Искам да чуя всичко, което знаеш за този ден, Жан, всеки детайл.

Жан й разказа същата стара история: близнакът й Фрир и Локи били заловени. Локи излежавал своите пет хиляди години в Ледените дебри, а Фрир бил наказан в Необятното. Тризъбецът на Фрир унищожил моста, заточвайки асите и ваните в Мидгард, където Один и жена му Фриг, щели да са в безопасност.

— Някой трябваше да заплати — каза Жан. — Фрир изглеждаше ужасно гузен.

Сервитьорката се върна с порция топли палачинки, полети с ягодово сладко, яйца на очи и препържени наденички. Но Фрея и Жан не обърнаха внимание на храната. Сервитьорката духна кичура коса от лицето си, оправи престилката си и се отдалечи.

Фрея въздъхна отчаяна.

— Не мисля, че се е случило точно така, Жан — каза тя и най-сетне се обърна към купчината храна. Изсипа дебела струя кленов сироп върху палачинките, разряза ги и започна да говори, докато яде. — Мисля, че Валкириите не са проучили подробно случилото се. Не казвам, че са били мързеливи, но всичко се е случило толкова бързо — бърбореше, мислейки на глас, докато лапаше големи парчета палачинка. — Да, бяха намерили тризъбеца на Фреди, но ако е бил натопен? Накиснат? Ако някой е искал да изглежда, сякаш той го е направил? Кой може да го е сторил? — намекна тя. — „Кого познавам, способен на такава злина?“

Жан се усмихна, сякаш я съжаляваше.

— Не може да е Локи. Той получи наказанието си. Пет хиляди години не са малко, мила. Били са млади. Било е глупава шега.

Фрея сви рамене. Имаше въпроси. Жан търпеливо я изслуша. „Ако някой знае нещо, то това би бил богът на паметта“, помисли си Фрея. Той пазеше историческите записи, които Съветът беше определил като годни за архивиране. Стигнеше ли значимо събитие до одобрителен печат, то се съхраняваше в плешивата глава на Жан, в безкрайния лабиринт на неговия мозък. Но Фрея вярваше, че той ще може да помогне и на Килиан да възвърне паметта си. Мислеше, че той притежава силите да помогне за откриването на истината за миналото му или поне да я насочи в правилната посока, за да му помогне сама.