Търсенето на Светия Граал [bg]

„Персевале, ела да поседнеш и да си починеш, докато чакаш да падне нощта.“

Приканвайки те да поседнеш и да си починеш, тя всъщност е искала да станеш мързелив и отпуснат, ненаситно да тъпчеш тялото си със земни лакомства, а не те е посъветвала да полагаш усилия в този свят и да сееш зърната, чийто плод благочестивите люде ще приберат в деня на Страшния съд. Подканила те е да си починеш, докато падне нощта, сиреч докато в своите обятия не те грабне смъртта, която с право е наричана „нощ“ винаги, когато сварва хората да извършват смъртен грях. Предложила ти е подслон, защото се е бояла да не би слънцето да те напече наистина здраво, и в тази нейна боязън няма нищо чудно, защото когато слънцето, в чието лице подразбираме Истинската Светлина, сиреч Иисус Христос, стопли грешника с огъня на Светия Дух, студът и ледът на Неприятеля човешки не могат вече нищо да му направят, понеже сърцето му е сгряно от лъчите на Истинското Слънце.

Ето че достатъчно ти разказах за истинския облик на тази дама, за да разбереш коя е, пък и да ти стане ясно, че с идването си при теб тя ти е готвела по-скоро зло, отколкото добро.

— Сеньор — промълвил Персевал, — ти ми разказа достатъчно, за да разбера, че тя е истинският неприятел, с когото е трябвало да се сражавам.

— Бога ми — отвърнал му божият човек, — напълно си прав. Дай си сметка дали си се сражавал добре.

— Много зле, както ми се струва, сеньор, защото само милосърдието на Светия Дух не позволи да бъда погубен. Дано да мога някак да Му се отблагодаря!

— Каквото и да се е случило — рекъл тогава човекът от кораба, — занапред внимавай и се пази. Ако пропаднеш още веднъж, едва ли ще намериш кой да те вдигне на крака толкова бързо, колкото днес.

Мъдрецът дълго говорил на Персевал, окуражавайки го да постъпва правилно, а накрая му казал, че Господ не само няма да го забрави, но и съвсем скоро ще му изпрати помощ. Сетне го попитал как е раната му.

— Бога ми! — възкликнал Персевал. — Откакто си дошъл при мен, изобщо не съм почувствал нито неразположение, нито болка, все едно никога не съм имал рана. Усещам, че докато си тук и ми говориш, няма да изпитам нищо. Напротив, от твоите думи и погледа ти струи такава благост, такова успокоение за моето тяло, че си мисля: това не може да бъде човек от плът и кръв, а някакво същество на духа. Защото знам, че ако останеш завинаги с мен, аз никога не ще изпитам нито глад, нито жажда. Ако ми е позволено, бих казал, че си Хлябът, слязъл от Небето, храната за достойните, и че който не е ял от тази храна, той не е получил благото на вечния живот.

Едва изрекъл тези думи Персевал, и божият човек изчезнал по такъв начин, че рицарят изобщо не разбрал какво е станало с него, а наоколо се разнесъл непознат глас: