Лятото на ангелите [bg]

Не е Симпкинс обаче. Просто Нанси, социалната работничка.

— Извинете — пъхти тя и тича по коридора. — Нямах намерение да ви плаша, но не исках да ви изтърва! Една от сестрите каза, че сте тук.

— Просто проверявах как са децата — обяснявам й аз.

— Какво ще кажете да се запознаете с Мейсън?

Хм.

— Той ще ни приеме ли? При все че сме жени и прочие?

— Дръжте се на разстояние от него и ще ви изслуша достатъчно спокойно. А и започна да комуникира по малко с нас.

— Говори ли?

— Пише, но — честно казано — смятам дори това за напредък.

— Нанси, познавате ли се с Кас Киърни? Тя е от екипа на агент Симпкинс.

Нанси протяга ръка и двете се ръкуват кратичко, като си разменят „радвам се да се запознаем“.

— Мейсън прочете бележката снощи и смята, че иска да знае коя си, Мерседес. Не съм сигурна дали срещата с теб ще му помогне, но не мисля, че ще му навреди. Тейт е съгласен.

— Тейт е неговият социален работник?

— Да, той е с Мейсън през целия ден — Нанси ни повежда по коридора към друга стая, чука на вратата и обявява: — Тейт, Нанси е. Водя с мен две агентки.

— Влизайте — отеква топъл мъжки глас.

— Правилото на стаята — шепне Нанси, докато завърта дръжката, — жени не минават покрай релсата на пердето до леглото. Изглежда понася това разстояние добре.

Седемгодишният Мейсън Джефърс седи на барбарон на пода в отсрещния ъгъл на стаята. На няколко метра от него много висок, жилест чернокож също е седнал на пода и е изпънал дългите си крака. Момчето е качило обутите си в чорапки стъпала върху бедрата на Тейт, горе-долу под коляното. Вцепенява се, когато ни вижда, а в очите му заблестява страх, но иначе не помръдва, просто ни гледа, вкопчил пръсти в, както предполагам, айпада на социалния работник.

Твърде слабичък е, на границата с болезнена слабост, но иначе изглежда физически невредим. Знам, че случаят не е такъв, особено след онова, което Кас ми разказа в колата, но като изключим страха, малкият е притеснително сдържан.

— Мейсън, това са агентите, за които с Нанси ти разказвахме… — съобщава Тейт на момченцето. — Това е Мерседес Рамирес… — аз кимам на Мейсън и му махвам, — а това е…

— Кас Киърни — представя се приятелката ми и повтаря същите жестове.

— А това е Мейсън Джефърс.

Следя релсата на завесата с поглед и сядам, опирайки гърба си в същата стена като Тейт, като внимавам и на косъм да не пресека линията. Така се намирам на около два метра от него, а социалният работник е като преграда между мен и детето.

— Доста лоша сутрин си имал, а?

Момчето кима сериозно.

— Въпросът може да ти се стори доста труден, но справяш ли се засега?

Малкият се замисля, после свива рамене.

— Добре, да пробваме по-лесен тогава: имаш ли нещо против да сме в една стая с теб?

Мейсън се мръщи леко, после пак свива рамене.

— Добре. Ако това се промени, Мейсън, ако искаш да си тръгнем или се налага да го направим, просто покажи на Тейт, става ли? И ще си отидем. Това е твоето пространство и не искаме да се чувстваш неудобно.