Рейн-сан: Сеч [bg]

Оцених жеста, че ми отговаря, преди да ми зададе въпроса. С него се преговаряше трудно, но ми беше добър приятел и знаеше, че съм натясно.

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Свърши ли ти работа информацията, която ти дадох по–рано?

— Много е интересна. Макар че засега нямам категорични доказателства.

— Може ли да се срещнем довечера?

— Според мен се налага. Ти как смяташ?

— Да. На същото място като миналия път? Да речем, в осем?

— Нямам търпение.

— Виж, има още нещо. Някакви хора се опитват да се доберат до мен. И явно го правят чрез мои познати. Трудно ми е да си представя, че може да са проникнали в Кейсацучо, но…

— Ще гледам да не доведа компания със себе си.

Това ме успокои. Харесвах Миямото, но уменията му в областта на шпионажа се равняваха на нула. Тацу беше съвсем друго нещо. Щом казваше, че ще дойде сам, значи щеше да е сам.

— Добре, чудесно. До осем тогава.

Имах малко време за убиване. Ужасно ми се искаше да позвъня на Мария. И не само защото непреодолимо ме привличаше мисълта да се срещна с нея в любовен хотел. Смятах, че трябва да я предупредя. Но за какво? И как?

Заскитах се по задните улички в Акасака и накрая стигнах до Хикава Джинджа, малък храм, който харесвах. Седнах на една пейка в ъгъла на обраслия с мъх парк, заслушах се в птиците по клоните на дърветата и тишината и самотата отново ми подействаха успокоително.

Замислих се какво бе издало мъжа на метростанцията. Исках да съм сигурен, че никога няма да допусна подобна грешка.

Е, той беше чужденец, естествено. Което в Токио моментално те поставя в неизгодно положение.

Обаче това само те накара да го забележиш. Издаде го друго.

Вярно. Тогава какво? Скованата стойка, атлетичната походка. И че дрехите му са сухи, без да носи чадър, сякаш го е хвърлил, за да е готов за действие.

Всички тези неща. Но и нещо друго, което стоеше зад всичко това. Най–важният елемент. Онова, което те убеди.

Съсредоточеността, осъзнах аз. Ето какво беше. Бях усетил неговата съсредоточеност. Цялото му внимание бе фокусирано върху мен. До такава степен, че трябваше да се преструва, че не ме забелязва. Човек с нужния усет обаче може да различи преструвката.

Добре. Но нали и ти правеше нещо подобно? И ти се преструваше, че не го забелязваш?

Да. И това беше вярно. Може би просто бях малко по–добър актьор. Или пък той беше по–лековерен зрител. Или и двете. Така или иначе, трябваше да измисля нещо по–добро. Трябваше да намеря начин да крия съсредоточеността си, за да не ми личи. Не просто да имитирам отсъствие на съсредоточеност, а да постигам присъствие на нещо друго. Дълбоко в себе си трябваше да знам какво се случва и в същото време външно да изразявам нещо съвсем друго.

Звучеше трудно, но трябваше да е изпълнимо. Това нямаше ли да е просто изключително напрегната версия на актьорската игра? Самият „Майк“ беше споменал, че курсът в ЦРУ по операции в градски условия бил като театрална школа. Когато се замислих, осъзнах, че и досега съм правил тъкмо това. Само трябваше да се упражнявам и усъвършенствам.