Рейн-сан: Сеч [bg]

Неколцина мъже на средна възраст с еднакви костюми, единият от които си чистеше зъбите с клечка. Чиновници, които сигурно се връщаха на работа след обедната почивка. Никой сред тях нямаше опасен вид. Майка с детска количка. Две възрастни жени с фурошики — традиционни кърпи за увиване и носене на покупки, които постепенно излизаха от мода, измествани от найлоновите торби. И толкова. Миямото като че ли беше чист…

На перона се появи широкоплещест чернокож мъж. Бръсната глава, дънки, разпасана риза и тъмно спортно сако. Симпатяга със спокойна походка. Атлетичен. Небрежен. И точно на нужното разстояние от Миямото, с достатъчно други хора между тях, за да държи под око обекта, без да се издава. Дрехите му бяха сухи, забелязах, въпреки че не носеше чадър. Навън можеше да е крил лицето си под чадър и да го е хвърлил, когато е видял кой е на перона.

Може би защото искаше ръцете му да са свободни.

Сърцето ми силно се разтуптя. Приятелски махнах с ръка на Миямото и закрачих към него — тъкмо каквото нямаше да направя, ако знаех, че го следят.

Той също ми махна с малко колебливо изражение. Нали вече незабелязано му бях кимнал. Основателно намираше за странно, че така открито го поздравявам при тези обстоятелства.

Не е заради теб, амиго. Заради публиката е. Не искам да разбере, че съм го забелязал.

Наблюдавах чернокожия с периферното си зрение. Спокойно продължаваше напред, с разтворени длани, с люлеещи се назад–напред ръце, без да изпреварва хората пред себе си, за да остане зад тяхното прикритие. Доста добре се преструваше на турист, който се оглежда наоколо — постоянно въртеше главата си с открито и заинтригувано изражение. Само че гледаше към всичко друго освен към мен. Неловко е да срещнеш погледа на обекта, когото наблюдаваш, и е нужна практика, за да го правиш както трябва — без да излъчиш нещо, което може да те издаде. При липсата на такава практика повечето от бранша прибягват до следващата най–добра опция, а именно изобщо да не срещат погледа му. И това обикновено върши работа. Но когато не се усеща като отсъствие, а като избягване, също може да се издадеш.

Както вървях, аз се отклоних надясно, по–далече от релсите и по–близо до стената. Миямото несъзнателно последва посоката ми. Когато бяхме на няколко крачки един от друг и вече забавяхме ход, отстъпих вляво. Исках да съм с лице към чернокожия, но Миямото да е отстрани и да не ми се пречка. Сърцето ми вече туптеше в боен ритъм. Съсредоточих се върху дишането си, върху това да излъчвам спокойствие и безгрижие.

— Следят ли те? — попитах аз и останах доволен, че гласът ми звучи нормално. От тунела чух далечен грохот на приближаващ се влак.

— Не. Направих каквото ми каза.

Изобщо не се съмнявах в него. Ако искаше да ми устрои засада, щеше да прати хора да ме причакат на метростанцията. Нямаше да наеме чужденец, който да го проследи до там, докато аз го наблюдавам. Просто беше нов и неопитен. Нямаше никаква вина. Това не беше неговият свят.