Рейн-сан: Сеч [bg]

Вдигнах поглед. Влакът вече спираше на пет–шест метра от мен. На перона се бяха появили още хора. Светкавично ги проверих — обикновени пътници. Чернокожият нямаше подкрепление.

Той опря дланта си на пода и отново се надигна. Прецених разстоянието и видях, че ще се получи.

Приближих се и повторно го ритнах. Мъжът се извъртя назад от силата на удара, така че главата му се насочи към релсите, и преди да дойде на себе си, аз скочих от дясната му страна, сграбчих го за яката с дясната си ръка и за колана с лявата, мощно го дръпнах напред и го запратих през ръба на перона върху релсите. Той крещеше и размахваше ръце, но след секунда влакът бавно го прегази и виковете му изведнъж стихнаха.

Моментално наведох глава и бързо закрачих по перона. Миямото трябваше да се оправя сам — можех само да се надявам, че е запазил присъствие на духа и е направил каквото му казах. Знаех, че вниманието на всички е било съсредоточено върху мен и с малко късмет това му е позволило да се измъкне незабелязано. В случая „незабелязано“ означаваше никой да не е запомнил проклетата му вратовръзка. Такова описание можеше да насочи полицията право към него.

Усещах, че хората ме зяпат, чувах ужасени крясъци. Някой извика „Стой!“, но аз вече се качвах по стъпалата и излизах навън. Когато се озовах на улицата, в движение се заоглеждах наоколо за друг противник. Не видях никого, но как можех да съм сигурен?

Насочих се на югоизток по по–тихи улички, като търсех импровизирано оръжие. Не успях да намеря нищо по–добро от един откъртен бордюрен камък. Вдигнах го и продължих нататък.

Идиот такъв, трябваше да задържиш ножа на онзи от Шибуя. Или да си купиш друг. Идиот!

Нямаше никакво значение, че с онзи нож е извършено убийство. Трябваше да имам някакво оръжие. Кухненски нож. Тирбушон, по дяволите. Каквото и да е.

Когато се поотдалечих от метростанцията, си позволих да ускоря ход. Всъщност „позволих“ не беше точната дума — до такава степен бях под влиянието на адреналина, че не можех да се овладея. Трябваше да направя нещо, за да го изразходвам. Например като се затичам с всички сили. Само че така щях да привлека внимание. Успях да продължа с крачката на човек, който малко закъснява за среща. Бързо, но не прекалено.

Направих няколко агресивни движения и пак не забелязах никой да ме преследва.

Всичко е наред. Всичко е наред. По–бавно. Отпусни се. Отпусни се. Отпусни се!

Вмъкнах се в един квартален храм в Акасака тъкмо когато ме обзе пристъпът на треперене — последица не само от случилото се току–що, а и от усилията ми преди това да запазя самообладание, да не показвам, че съм наясно какво предстои. Задишах дълбоко и се опитах да успокоя бясното туптене на сърцето си. След няколко минути започнах да се чувствам по–стабилен.

По дяволите, наистина ми се беше разминало замалко. И онова неловко стискане на ръкава! Реших, че ако остана жив след всичко това, каквото и да е то, най–малко веднъж седмично ще тренирам само нестандартни хватки. Положения, в каквито изобщо не очакваш да се озовеш. Докато един ден се случи и едва не умреш.