Кралят на зимата

Погледнах отново към Айлийн.

— Те женени ли са?

Морфанс се засмя.

— Разбира се, че не са! От десет години са заедно и тя го прави щастлив. Но запомни, ще дойде ден, когато той ще я отпрати, точно както неговият баща отпрати майка му. Артър ще се ожени за някоя с кралска кръв, която и наполовина няма да бъде толкова добра, колкото Айлийн, но мъже като Артър нямат друг избор. Те трябва да се оженят изгодно. Не като теб и мен, момче. Ние с теб можем да се оженим за която си поискаме, стига да не е от кралска кръв. Чуй това! — смръщи се той, когато в нощта отвън проехтя писък на жена.

Оуейн беше напуснал залата и очевидно се бе заел да разяснява на Ледуис новите й задължения. Артър потръпна при този писък, а Айлийн вдигна изящната си глава и смръщи вежди срещу него. Единственият човек, който видимо реагира на нещастието на Ледуис, беше Нимю. Превързаното й лице беше изморено и тъжно, но когато чу писъка, тя се усмихна при мисълта за мъката, която щеше да изпита Гундлеус в този миг. Нимю не знаеше що е прошка. Тя вече беше молила Артър и Оуейн да й разрешат сама да убие Гундлеус. Те й бяха отказали. Но за Гундлеус нямаше да има покой, докато Нимю беше жива.

На следващия ден Артър поведе група конници към Инис Уидрин. Те се върнаха още същата вечер и съобщиха, че селището на Мерлин бе изгоряло доземи. Конниците доведоха горкия луд Пелинор и възмутения Друидан, когото намерили в кладенеца на монасите от Свещеното Бодливо дръвче. Артър обяви намерението си да построи отново замъка на Мерлин, макар че никой не знаеше как щеше да стане това без пари и без цяла армия от работници. Гулидин официално беше назначен от името на Мордред за кралски строител и му беше заповядано да започне изсичането на дърветата, необходими за възстановяването на сградите на Хълма. Пелинор беше заключен в един празен килер, иззидан с камъни до стената на римската вила в Линдинис. Линдинис беше най-близкото до Каер Кадарн селище. Там бяха намерили подслон жените, децата и робите, които следваха хората на Артър. Артър организираше всичко. Той беше неуморен, мразеше бездействието и в онези първи дни след залавянето на Гундлеус той работеше от зори до късен мрак. През по-голямата част от времето Артър уреждаше въпроса с препитанието на своите хора — трябваше да се разпредели помежду им кралска земя, да се намерят къщи за техните семейства и всичко това без да се накърняват интересите на хората, които вече живееха в Линдинис. Самата вила беше принадлежала на Утър, затова Артър я взе за себе си. За него всяка работа беше важна, една сутрин дори го видях да се бори с един огромен оловен лист.