Вълчето братство

— Който и да го е убил, добро не ми е направил — замърмори старицата. — Да ми бяха рекли: „Кити, щеш ли да го утрепеме това чудовище тука, в задния ти двор“, щях да им река: „Нее. Я да ме оставите на мира. Като го утрепете, това ще ми върне ли псето… а и гъските ми можете да оставите на мира.“ Но някой да ме е чул? Неее!

Мнението на Бесахан за старицата се развали още повече. Не само че беше дебела и мазна, ами много говореше и мислеше малко.

— Е — попита го тя, — не щеш ли ми помогна да се отърва от него? Тая леш само ще докара вълците. Че то май някой вече е бил тук. Цялата е раздрана.

Бесахан погледна нагоре по пътя. Вестоносците, изглежда, бяха минали оттук към планините, в тъмното. Но нощта падаше и той се зачуди дали ще рискуват нощем да вървят по планинските пътеки. Можеше да са спрели на бивак някъде наблизо — в овощната градина или горе на някой от хълмовете.

А идваше дъжд. Той го надуши във вятъра. Щеше да е трудно да ги проследи по миризмата.

Той подкара коня си към старата жена. Тя го изгледа изпод качулката си и изведнъж се сепна.

— Ей, ама ти не си Коуби!

— Не съм — отвърна Бесахан. — Не съм Коуби. Казвам се Бесахан.

— Че какво правиш тук? — попита тя и уплашено отстъпи назад.

— Търся хора, които убили граак — отвърна Бесахан.

— Че за к’во? — настоя старицата. Бесахан подкара коня си по-близо. — Бесахан? — попита тя изведнъж уплашена. — Що за име е това?

Явно не беше видяла двамата мъже и нямаше други ценни сведения, които да измъкне от нея. Затова той й каза истината.

— Не е име. По-скоро е титла. В моята страна името ми значи „Ловец на хора“.

Старицата сложи ръка на устата си, за да не извика.

Бесахан се наведе, хвана я за косата и извади с лявата си ръка кивара, дългия нож на убийците от Индопал.

Замахна силно, така че ножът мина през кокала и тялото на старицата се срина в тревата в краката на коня. Отряза едното й ухо и пусна главата до тялото.

Старицата умря, без да извика.

Бесахан прибра ухото в кесията си, после скочи от коня и вдигна фенера. Изтри оръжието си и обиколи трупа на граака. Улови миризмата на млад мъж в памучна риза и на стар мъж, чиято пот миришеше по-скоро на глиган. Тия северняци прекаляваха със сиренето и с ейла. Самата им кожа вонеше на прокиснало мляко. И бяха мръсни на всичко отгоре.

Но той подуши и още нещо… мирис на момиче на врата на граака. Този граак не беше див! Вдигна фенера и видя излъсканите люспи по врата му, там където млади крака се бяха впивали под раменете на звяра. Небесен ездач беше яздил тоя звяр!

Тъй, значи тя беше тръгнала с кралските пратеници!

Дирите от копитата край трупа на граака показваха, че два коня наистина са тръгнали на север.

Бесахан духна пламъчето и остави фенера на земята. Дано някой не намереше тялото на старицата до заранта.

Погледна нагоре. През дрипавата дупка между облаците се показаха звезди, грейнали като диаманти в чистото небе.