Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Къпиново вино
Къпиново вино - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Къпиново вино

Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:

Джей Макинтош е уловен в капана на спомените сред стария добре познат пейзаж на детството, по-примамлив от настоящия, в който копнее да се завърне. Бутилка домашно вино, оставено от отдавна изгубен приятел, сякаш му дава ключ към тайна от миналото и врата към друг свят. Докато необичайните свойства на странното питие оказват своето въздействие, Джей се усамотява в изоставена ферма във френското селце Ланскене, където го очаква среща с призрак от миналото, а саможивата Мари — преследвана от духове, красива и опасна — крие ужасна тайна зад затворените капаци на прозорците си. Между тях възниква загадъчна химическа реакция. Или може би магия? „Къпиново вино“ е третият роман на Джоан Харис след бестселъра „Шоколад“ и „Петте четвъртини на портокала“, който ИК „Прозорец“ предлага на читателите.
1 ... 57 58 59 60 61 62 63 64 65 ... 119
Перейти на страницу:

За свое разочарование Джей откри, че Жозефин говори неохотно за Мари. Също така имаше хора, които тя рядко споменаваше: съпрузите Клермон, Мирей Фезанд, семейство Мерл. Не говореше за самата себе си. Колкото и Джей да се опитваше да отвори дума за тези хора, тя винаги си намираше работа в кухнята. Джей все по-ясно разбираше, че има неща — загадъчни неща, — които съдържателката не желае да обсъжда.

— А моята съседка? Тя идва ли изобщо в кафенето?

Жозефин вземаше парцал и започваше да търка лъскавата повърхност на бара.

— Не я виждам често. Не я познавам много добре.

— Чувал съм, че тя не се погажда с хората от селото.

Жозефин сви рамене.

— Е…

— Каро Клермон като че ли знае доста за нея.

Същото свиване на рамене.

— Каро си мисли, че й влиза в работата да знае всичко.

— Любопитен съм.

Жозефин отсече:

— Съжалявам. Трябва да вървя.

— Сигурен съм, че сте подочули това-онова…

Тя погледна за секунда и бузите й пламнаха. Скръсти ръце на гърдите, като палците й опряха в ребрата в отбранителен жест.

— Мосю Джей, някои хора обичат да си пъхат носа в чуждите работи. Бог ми е свидетел, че и за мен някога се говореше какво ли не. Някои хора си мислят, че могат да съдят другите.

Джей се стресна от неочакваното й ожесточение. Изведнъж тя сякаш стана друга, чертите й се стегнаха и изостриха. Хрумна му, че Жозефин може би се страхува.

По-късно същата вечер, след като вече се беше прибрал, Джей прехвърли в ума си техния разговор. Джо седеше на обичайното си място на леглото, пъхнал ръце зад главата си. От радиото се носеше тиха безгрижна музика. Клавишите на пишещата машина бяха студени и мъртви. Ярката нишка на разказа накрая се беше изгубила.

— Това не е добре — въздъхна Джей и доля кафе в полупразната си чаша. — Така доникъде няма да стигна.

Джо го гледаше мързеливо, нахлупил каскета над очите си.

— Не мога да напиша тази книга. Блокирах. Всичко ми изглежда безсмислено. Никъде не ме води.

Историята, толкова ясна и избистрена в съзнанието му само преди няколко вечери, се беше разпаднала на пух и прах. Виеше му се свят от безсъние.

— Трябва да я опознаеш — посъветва го Джо. — Забрави, не слушай какво приказват хората, трябва сам да решиш. Или го направи, или направо зарежи всичко.

Джей махна нетърпеливо с ръка.

— Как да го направя? Тя очевидно не иска да има нищо общо с мен. Или с когото и да било.

Джо сви рамене.

— Твоя работа. Никога не те е бивало да се сближаваш с хората, нали?

— Не е вярно! Аз се опитах…

— Можеш да живееш врата до врата с някого десет години и никой от двамата да не направи първата крачка.

— Това е друго.

— Щом казваш.

Джо стана и отиде до радиото. Поигра си малко с копчето, докато налучка ясен сигнал. Имаше дарбата да намира станцията за стари шлагери, независимо къде се намираше. Род Стюарт пееше „Това е вечерта“.

— Можеш да опиташ.

— Може да не искам.

— Сигурно не искаш.

Гласът на Джо започна да отслабва и силуетът му да избледнява, така че Джей виждаше прясно варосаната стена зад гърба му. В същото време радиото започна да пращи и постепенно сигналът се изгуби. Музиката се смени с бръмчене.

— Джо?

Гласът на стареца едва се долавяше:

— Ще се видим пак.

Винаги го казваше, когато искаше да изрази неодобрение или да покаже, че разговорът е приключил.

— Джо!

Но старецът вече си бе отишъл.

34

Поуг Хил, лятото на 1977 година

Всъщност всичко започна с Елвис. Случи се в средата на август. Майката на Джей се предаде на скръбта със страст, която изглеждаше почти искрена. Може би защото той и тя бяха връстници. Джей също скърбеше, макар да не беше от най-преданите му почитатели. Навсякъде цареше непреодолимо чувство на обреченост, усещането, че всичко се разпада до основи, че се разплита като кълбо прежда. През онзи далечен август смъртта витаеше във въздуха, небето бе мрачно, обагрено в неопределен нюанс. Това лято имаше повече оси откогато и да било — дълги, извити, кафяви оси, които сякаш предусещаха края на лятото и се бяха настървили преждевременно. Джей бе ухапан дванадесет пъти — веднъж в устата, докато надигаше бутилка кока-кола; за късмет не отиде в болница — и двамата с Джили изгориха седем гнезда. През това лято двамата бяха предприели кръстоносен поход срещу осите. В горещите влажни следобеди, когато насекомите бяха сънени и по-кротки, двамата ходеха на лов за оси. Намираха гнездата, пробиваха дупка в тях с увити във вестник подпалки и ги палеха. След като огънят се разгаряше и димът се процеждаше в гнездото, осите започваха да излитат навън с бръмчене и целите в пламъци като германски самолети в старите черно-бели филми, въздухът потъмняваше и се разнасяше неестествен вледеняващ шум, подобен на въздишка. Те започваха да кръжат смутено и ядосано около арената на бойните действия. Джили и Джей се спотайваха кротко в някоя близка долчинка, достатъчно далеч от опасното място, но максимално близо, доколкото им стигаше смелост, и наблюдаваха. Излишно е да споменаваме, че тази тактика беше замислена от Джили. Тя приклякваше колкото може по-близо с разширени и блеснали очи. Нито една оса не я жилеше. Тя сякаш имаше имунитет срещу тях, както меденият язовец — срещу пчелите. Беше и отчаяно смела. Джей изпитваше таен ужас, клечеше с приведена глава и сърцето му биеше неудържимо от вълнение, но страхът беше като наркотик и те отново и отново търсеха същите преживявания. Приклекнали един до друг, двамата се кикотеха от ужас и възторг. Веднъж по настояване на Джили Джей пъхна две пиратки в гнездо на оси, разположено в подножието на един зид, и ги запали. Гнездото се разцепи, но не се разнесе дим, а зашеметените и ядосани оси се разпиляха навсякъде. Една успя да се пъхне под тениската на Джей и започна да го жили. Той се почувства така, сякаш го бяха простреляли, изпищя и се търкулна на земята. Но осата беше неунищожима, гърчеше се и го жилеше, дори след като я бе затиснал под изтръпналото си от болка тяло. Накрая я убиха, като разкъсаха тениската и я поляха с газ от запалката. По-късно Джей преброи девет ужилвания. Есента приближаваше неумолимо, като донасяше след себе си мирис на огън.

1 ... 57 58 59 60 61 62 63 64 65 ... 119
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)