Къпиново вино

— Открай време е хвърлила око на тази земя — отбеляза. — Тук не е толкова мочурливо, колкото в нейната част. По-добре е отводнено. През зимата не се наводнява, през лятото не изсъхва. Земята е хубава.

Джей я погледна колебливо.

— Знам, че между вас е имало… неразбирателство — заговори предпазливо. — Знам, че Мари е очаквала… може би ако беше поговорила с мен, щяхме да се разберем…

— Аз ще ви дам повече от всяка цена, която тя предложи за земята — отсече Мирей. — Достатъчно неприятно е, че държи имота на сина ми. Не искам да вземе и земята на баща ми. Земята на баща ми — повтори, — която трябваше да бъде на сина ми и той да отгледа на нея децата си. Ако не беше тя.

Джей изключи радиото и облече ризата си.

— Съжалявам. Не знаех, че това е семейна собственост.

Очите на Мирей огледаха почти нежно фасадата на къщата.

— Не съжалявайте. Сега изглежда по-добре, отколкото преди години. Нова боя, нови прозорци, нови капаци. След като майка ми почина, баща ми я остави да рухне. Но не изостави земята. Виното. А когато горкият ми Тони… — тя млъкна внезапно и ръцете й затрепериха. — Тя не поиска да живее в семейната къща, не. Мадам искаше своя къща надолу по реката. Тони пригоди един от оборите за къща. Мадам пожела градина с цветя, вътрешен двор, стая за шиене. Всеки път, когато изглеждаше, че къщата е завършена, мадам се сещаше за нещо друго. Сякаш печелеше време. И накрая той я доведе у дома — лицето на Мирей се изкриви. — При мен.

— Тя не е ли от Ланскене?

Това обясняваше физическите различия. Светлите очи, дребните черти на лицето, екзотичния цвят на косата и правилния английски, макар и с акцент.

— От Париж е — тонът на старата жена издаде цялото й недоверие и презрение към столицата. — Тони се запозна с нея по време на екскурзия. Беше на деветнайсет.

Вероятно и тя е била с не повече от няколко години по-възрастна, каза си Джей. На двайсет и три, може би на двайсет и четири. Защо се беше омъжила за него? За това селско момче, син на винар? Мирей вероятно прочете въпроса в погледа му.

— Той изглеждаше по-възрастен, мосю Джей. А и беше хубавец, да. Излезе, че това не е на добро. Един син. Щеше да получи къщата, земята, всичко. Баща му никога не му е отказвал в нищо. Всяко момиче от селото би се омъжило с радост за него. Само че моят Тони искаше нещо повече. Заслужаваше повече.

Тя млъкна и поклати глава.

— Е, стига толкова. Не съм дошла да говорим за Тони. Исках да разбера дали смятате да продавате земята.

— Не — отговори й Джей. — Харесва ми да притежавам земя, дори да нямам сериозни планове за лозето. Засега се наслаждавам на уединението.

Мирей изглеждаше доволна.

— Ще ми кажете, ако промените решението си, нали?

— Разбира се. Вижте, сигурно ви е горещо.

Сега, когато старицата беше тук, той не искаше да я пусне, без да научи повече за Тони и Мари.

— Имам малко вино в избата. Може би ще искате да пийнете по чашка с мен?

Мирей го погледна и кимна.

— Да, може би една малка чашка — каза. — Дори само за да вляза отново в бащината си къща.

— Надявам се да одобрите промените — отвърна Джей и я поведе към вратата.