Къпиново вино

— Искам да повървя. Не съм чак толкова стара, че няколко километра път да ме уплашат. Освен това — тя кимна към съседната ферма — искам да видя къщата на сина си край реката. Ако имам късмет, може да зърна дъщеря му. Отдалеч.

Разбира се. Джей почти бе забравил за съществуването на детето. Никога не го беше виждал, нито в полето, нито на път за училище.

— Моята малка Роза. На седем години е. Не съм се доближавала до нея, откакто синът ми почина. Нито веднъж — лицето й започна да възвръща обичайното си кисело изражение. Големите й безформени ръце шаваха неудържимо по черната й пола. — Тя знае какво ми причинява. Знае. Бих направила всичко за детето на сина си. Бих откупила обратно фермата, бих могла да им дам пари — Бог ми е свидетел, няма на кого повече да ги дам.

Мирей се помъчи да стане, като се подпря с ръце на масата, за да повдигне масивното си тяло.

— Тя знае, че за това трябва да ми позволи да виждам детето — продължи. — Но ще разбера какво става с него. Само ако знаеха как се държи с моята Роза; ако можех да докажа какво прави…

— Моля ви — Джей й помогна да се изправи, като я прихвана под лакътя. — Не се разстройвайте. Сигурен съм, че Мари се грижи за Роза както може.

Мирей го стрелна с презрителен поглед.

— Какво знаете вие, а? Тук ли сте били? Да не би да сте се крили зад вратата на обора, когато синът ми е сложил край на живота си?

Гласът й прозвуча докачливо. На допир ръката й беше като гореща тухла.

— Извинете. Исках само…

Тя неохотно поклати глава.

— Не, аз трябва да ви се извиня. Слънце и силно вино, а? Развързват ми езика. А и само като се сетя за нея, кръвта ми кипва — ех! — Мирей изведнъж се усмихна и Джей с учудване забеляза искрици чар и ум в погледа й, скрити зад суровата външност. — Забравете какво ви казах, мосю Джей. И ми позволете на свой ред да ви поканя у дома. Всеки ще ви покаже къде живея.

Тонът й не търпеше възражение.

— С удоволствие. Не можете да си представите колко ми е приятно да говоря с някого, който разбира ужасния ми френски.

Мирей го погледна изпитателно за миг, след това отново се усмихна.

— Може да сте чужденец, но имате душа на французин. Къщата на баща ми е в добри ръце.

Джей я проследи с поглед. Тя тръгна тромаво по обраслата пътека към граничния плет, докато се изгуби от поглед зад дърветата в края на овощната градина. Той се запита дали розите й още растат на същото място.

Джей преля остатъка от виното обратно в бутилката и отново я запуши с корковата тапа. Изми чашите и прибра инструментите в бараката отвън. Едва тогава прозря. След дни бездействие и отчаяни опити да свърже беглите фрагменти от незавършения си роман той отново улови нишката, по-ярка и бляскава от всякога, като лъскава монета в прахоляка.