Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Нямаше нищо, което да не заслужава одобрение. Джей до голяма степен беше запазил къщата в предишния й вид, като бе сменил старите тръби на канализацията с нови, но беше запазил порцелановите умивалници, печката с дърва, шкафовете от борово дърво, надрасканата стара кухненска маса. Харесваше му старостта на тези предмети, начинът, по който всяка драскотина и белег разказваха история. Харесваха му изтърканите до лъскавина каменни плочи на пода, които почисти, но не покри с килими и макар че лъсна и почисти дървените мебели, не се опита да отстрани щетите, нанесени от годините.
Мирей огледа всичко критично.
— Е? — попита Джей усмихнат.
— Ами — подхвана тя, — можеше да бъде и по-зле. Очаквах пластмасови шкафове и съдомиялна машина.
— Ще донеса виното.
В избата беше тъмно. Тук още не бяха сменени електрическите проводници и осветлението идваше само от мъждива крушка, която висеше на оръфан шнур. Джо посегна и взе една бутилка от късата полица до стълбището.
На полицата бяха останали само пет бутилки. В бързината да предложи гостоприемството си беше забравил, че бутилката „Сотерн“, изпита предишната нощ, докато бе работил почти до зазоряване, беше последната. Но умът му бе зает с друго. Мислеше за Мари и Тони, за това как да помоли Мирей да довърши разказа си. Той сключи пръсти около гърлото ми за момент, после се отказа и взе друга бутилка. Сигурно бе забравил за „Специалитетите“. Беше сигурен, че в избата има още една бутилка „Сотерн“. Край мен „Специалитетите“ незабележимо се размърдаха, разшаваха се, сгушиха се едни в други, отъркаха се като сънени котки и замъркаха. Бутилката до мен — на етикета й пишеше: „Шипка’74“ — задрънча. Богат златист аромат на горена захар и сироп долетя до ноздрите на Джей. Чувах тихо кикотене вътре в бутилката. Разбира се, той не го чуваше. Ръката му се спря на гърлото на бутилката. Чувах как под пръстите му виното шепне, примамва го, размърдва се и леко завърта етикета, като изпуска загадъчния си аромат. „«Сотерн» — шепнеше изкусително то, — прекрасен жълтеникав «Сотерн» от отсрещния бряг на реката. Ще развърже езика на старата жена, ще охлади пресъхналото гърло и меко и пла-а-авно ще се спусне надолу.“ Джей грабна бутилката с тих възглас на задоволство.
— Знаех, че е останала една бутилка.
Етикетът беше зацапан и на слабата светлина той не се опита да го прочете. Изкачи стълбището, влезе в кухнята и отвори бутилката. Отвътре се разнесе тихичко кикотене и виното потече в чашите.
36
— Баща ми правеше най-хубавото вино в областта — заговори Мирей. — Когато почина, брат му Емил наследи земята. След това трябваше да премине в ръцете на Тони.
— Знам. Съжалявам.
Тя сви рамене.
— Поне след смъртта му земята премина нататък по мъжка линия — каза. — Не ми се иска да мисля, че можеше да стане нейна.
Джей се усмихна. Чувстваше се неудобно. У старицата имаше нещо, което надхвърляше обикновената скръб. Очите й блестяха. Лицето й беше каменно. Той се помъчи да си представи какво е да изгубиш единствения си син.
— Учуден съм, че е останала — каза. — След това.
Мирей се изсмя.
— Как няма да остане? — отсече. — Вие не я познавате. Остана от чиста злоба и инат. Знаеше, че е само въпрос на време чичо ми да умре и тя да грабне имота. Винаги го е искала. Само че той знаеше какво прави. Остави я да се надява, старото му куче. Накара я да мисли, че може да купи имота евтино.
Тя отново се изсмя.
— Но за какво й е? Защо не е оставила фермата и не се е върнала в Париж?
Мирей сви рамене.
— Кой знае, а? Може би за да ме дразни.
Тя отпи от виното и в погледа й се появи любопитство.
— Какво е това?
— „Сотерн“. О, по дяволите!
Джей не можеше да проумее как е допуснал такава грешка. Зацапан етикет, надписан на ръка. Жълта връвчица, омотана около гърлото. „Шипка’74“.
— О, по дяволите! Съжалявам. Сигурно съм взел друга бутилка.
Той отпи от своята чаша. Вкусът беше невероятно сладък, течността бе гъста като сироп и вътре плуваха частици утайка. Джей погледна Мирей смаян.
— Ще отворя нова. Извинете. Нямах намерение да ви предлагам това. Не разбирам как съм могъл да объркам бутилките…
— Няма нищо — Мирей взе чашата си в ръка. — Харесва ми. Напомня ми на нещо. Не мога да определя на какво точно. Може би на някакво лекарство от детските години на Тони.
Тя отпи отново и Джей долови медения аромат на виното от чашата й.
— Моля ви, мадам. Наистина…
Мирей отсече твърдо:
— Харесва ми.
През прозореца зад гърба й виждаше Джо да стои под ябълковите дървета и слънцето да огрява оранжевия му комбинезон. Старецът видя, че Джей го гледа, и вдигна палци. Джей запуши бутилката шипково вино с корковата тапа и отпи нова глътка от чашата си. Не му се искаше да го изхвърля. Все още беше отвратително на вкус, но ароматът бе превъзходен и натрапчив — лъскави, пълни със семенца черни боровинки, които се пукат и изливат сока си в тенджерата до кофата с плодове, и Джо, който се суети в кухнята, и радиото, усилено докрай — „Кунгфу битка“, номер едно в класациите през целия месец; старецът спира за кратко, за да демонстрира някой измислен ритник, научен по време на пътешествията му през Ориента, а октомврийското слънце наднича през пукнатото стъкло на прозореца…