Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Един ден той заведе Джей в задната стая и отново му показа шкафа със семената. Беше минала година, откакто ги бяха разглеждали за последен път — хилядите семена, пакетирани, опаковани и надписани, готови за засаждане. В полумрака — прозорците вече бяха заковани — шкафът изглеждаше прашен, изоставен, пакетчетата хартия — пожълтели от времето, надписите избелели.
— Не изглежда кой знае какво, нали? — попита Джо и прокара пръст по прашната повърхност на шкафа.
Джей поклати глава. Стаята беше задушна и влажна, миришеше така, сякаш в нея растяха домати. Джо се усмихна някак тъжно.
— Не вярвай, момче. Всяко от тези семенца си го бива. Можеш ей сега да ги посадиш и те ще израснат шампиони. Като ракети. Всяко от тях — той сложи ръка на рамото на момчето. — Само помни, не е важно как изглеждат нещата. Важно е какво има вътре. В сърцето.
Но Джей не го слушаше. Цялото това лято изобщо не го слушаше — беше твърде зает със собствените си мисли, твърде сигурен, че всичко ще остане неизменно завинаги. Сега той стоеше малко встрани от Джо и покорно слушаше тази проповед, като възрастен кимаше неопределено и чувстваше, че му е горещо, досадно и задушно в спарената тъмна стая. Искаше да се махне.
По-късно му хрумна, че може би Джо му е казал „сбогом“.
33
Когато влезе в къщата, Джо го чакаше, като гледаше през прозореца към изоставената зеленчукова градина.
— Ако искаш да направиш нещо с нея, момче — заговори той, когато Джей отвори вратата, — през лятото ще е късно. Ако искаш, прекопай я и я оплеви, докато още имаш време. И ябълковите дървета, и другите. Виж дали наблизо няма имел. Ще ги убие като едното нищо, ако не го изкорениш.
През изминалата седмица старецът често се появяваше внезапно и Джей беше свикнал с това. Дори бе започнал да го очаква, като си казваше, че тези посещения са безобидни, и търсеше изобретателни постюнгиански причини, с които да обясни тяхното упорито постоянство. Старият Джей — онзи Джей през 1975 година — би бил щастлив от това. Но някогашният Джей вярваше във всичко. Искаше да вярва. В астрални проекции, извънземни пришълци, заклинания, ритуали, магия. Тогавашният Джей се сблъскваше със странни явления всеки ден. Той вярваше — доверяваше се. Сегашният Джей не допускаше тази грешка.
И въпреки това продължаваше да вижда стареца, независимо че не вярваше. Донякъде се дължи на самота, казваше си той. Другата причина беше книгата — тази странна непозната, която се раждаше на гърба на „Храбрият Кортес“. Процесът на писане е подобие на лудост, вид недотам безобидно и доброкачествено обсебване. В далечните дни, когато писа „Джо Пръстената ябълка“, Джей непрекъснато си говореше сам, крачеше насам-натам из малката си гарсониера в Сохо с чаша в ръка и говореше, ожесточено спореше със себе си, с Джо, с Джили, със Зет и Гленда. И сега почти очакваше да ги види тук, щом вдигне поглед от пишещата машина със зачервени от изтощение очи, главоболие и засилено докрай радио. Цяло лято той беше малко като луд. Но с тази книга щеше да бъде различно. По-лесно някак си. Всички герои бяха около него. Сновяха без усилие между страниците: строителят Клермон, съдържателката на кафенето Жозефин, Мишел от Марсилия с червената си коса и безгрижната усмивка. Каро с копринено шалче за глава от „Хермес“. Мари. Джо. Мари. Нямаше същински сюжет. Вместо това имаше множество анекдоти, слабо свързани помежду си — едни, запомнени от Джо и пренесени в Ланскене, други, разказани от Жозефин зад бара на „Кафе де Маро“, трети, сглобени от отделни елементи. Приятно му беше да мисли, че е уловил нещо във въздуха, светлината тук. Може би известна част от живия, необработен талант на разказвач на Жозефин. Нейните клюки и слухове никога не бяха пропити със злоба. Анекдотите й бяха винаги добронамерени, често поразително забавни. Джей гореше от нетърпение да посети отново кафенето и изпитваше леко разочарование в дните, когато Жозефин беше твърде заета, за да разговарят. Неусетно започна да ходи в кафенето всеки ден, дори когато нямаше причина да бие път до селото. Забелязваше и запомняше всичко, което виждаше по пътя си.
На третата седмица от идването си в селото Джей отиде до Ажен и изпрати първите сто и петдесет страници от неозаглавения си ръкопис на Ник Хорнели, агента си в Лондон. Ник се занимаваше с всички книги на Джонатан Уайнсап, както и с хонорарите за „Джо Пръстената ябълка“. Джей винаги го беше харесвал — човек с мрачно чувство за хумор, който имаше навика да събира и да му изпраща малки изрезки от вестници и списания с надеждата да събуди вдъхновението му. Не изпрати адрес за контакт, а написа обратен адрес „До поискване, пощата в Ажен“ и зачака отговор.