Златокосият великан

Опря едно от колената на леглото, а след това и второто. Жена му задиша тежко. Той я погледна право в очите.

— Страхувате ли се? — попита с несигурен глас. Кимването й го изненада — най-вече поради думите й, произнесени сутринта: „Нима ви изглеждам мъртва?“ — Нали знаете, че… — продължи той все така колебливо.

— Да, знам.

— От какво се страхувате тогава? Нима мислите, че съм различен от другите мъже?

От гърлото й се отрони задавен звук. Той смръщи чело, но после плъзна поглед по собственото си тяло и промърмори.

— Е, може и да съм малко по-различен. — Тя започна буквално да се задушава и Ранулф продължи с рязък тон: — Няма нужда да засягаме специално този въпрос. Веднъж вече сте изтърпели тежестта и размерите ми и не сте умрели, както благоволихте да ми съобщите самата вие. От какво се боите тогава?

— Мисля, че… от неизвестността… Не знам защо бързате чак толкова да останете насаме с мен.

Той я изгледа, невярващ на ушите си.

— Значи, милейди, вие твърдите, че не знаете защо съм ви изпратил в леглото, така ли?

— Да, но вашето нетърпение…

— Вие какво очаквате от мен? Нали виждам, че жената, чието място е в леглото ми, ме избягва. Ако се налага, мога да се въздържам както всеки друг мъж, но да се въздържам насила не съответства на природата ми. Запомнете го. Не понасям да ме лишават от нещо, което желая да взема.

Лицето му отново помръкна. Колко хитро само го накара да издаде, че я желае силно и в крайна сметка получи своя комплимент. И то при положение, че страстта му бе нещо съвсем временно, едно чисто плътско привличане. Или може би още нещо? Не, нищо друго. Всяка друга на нейно място щеше най-охотно да задоволи глада му, макар че тъкмо тя го предизвика. Запита се защо изобщо й заповяда да напусне празненството — та нали можеше да се измъкне незабелязано, с която и да е от женските там?

В този миг той се сепна. С върха на пръстите тя докосна веждите му.

— Защо правите така?

— Какво правя?

— Ами, мръщите се съвсем безпричинно. Все още не съм ви виждала да се усмихнете.

— Ако толкова държите на усмивките, милейди, трябвало е да се омъжите за Уолтър — отвърна той кисело.

— Да, вярно е, че той притежава известен чар, но все пак съм се омъжила за вас, милорд, а не за Уолтър.

— Да, така е, но се питам защо? И този път настоявам да ми кажете истината, милейди. Защото не е вярно, че не сте имали друг избор освен мен и Ротуел. Откакто се завърнахте тук, вие можехте не веднъж да ме прогоните, нали?

— Чухте сам какво казах на васалите си. Това е истината, Ранулф. Според мен вие сте най-подходящият човек за Клайдън.

— А за вас самата?

— Клайдън е по-важен.

Тя се поколеба за момент и отговорът й не го задоволи. Той реши обаче, че не си струва да се надява на комплимент от нейна страна. Тя така и не му даде повод да си помисли, че го иска за себе си. Бе първата жена в живота му, която изобщо не бе проявила някакъв интерес към него. И ето, той се ожени тъкмо за нея, жена, която се боеше вместо да се радва, която проявяваше хладнокръвие там, където й подхождаше да се страхува, която се стараеше да го отбягва, особено в леглото, вместо, както другите, да се бори за честта да спи с него. Е, добре, сега обаче тя бе тук и независимо от нейните предпочитания той щеше да я обладае.