Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
През това време мъжът ми се опитваше да печели време. Бяха дошли петима униформени англичани и той се стараеше да ги въвлече в разговор. След десетина минути тайните документи се превърнаха в пепел, във водата плуваха само няколко пухчета, димът беше издухан навън.
Мъжът ми почука на вратата. Намокрих си косата, увих я с кърпа, навлякох един халат и проврях глава през вратата. Униформените полицаи и военните се изправиха.
— Нашите държави са в състояние на война. Ще бъдете откарани в лагер. Като начало имате нареждане през следващите двадесет и четири часа да не напускате дома си.
Офицерът с най-висок ранг беше извънредно учтив. Престорих се на уплашена, разтреперих се от страх и с хълцане се скрих зад гърба на мъжа си.
— Няма нищо, не се страхувай, нищо лошо няма да ни направят — опита се да ме утеши той, като че имаше насреща си безпомощна и наивна женица.
— Много съжалявам, че ви причиняваме това, мадам, но не бива да се притеснявате. Британската империя е почтена страна. Ще ви интернираме, но в лагера ще бъдете на сигурно място — обясни галантно офицерът.
В чуждестранен филм жената със сигурност би паднала в безсъзнание, но аз не исках да стигна чак дотам. По-късно чух, че госпожа Мото наистина е припаднала. Моят страх беше само престорен. Сгуших се в мъжа си, за да покажа безпомощността си.
След като униформените си отидоха, мъжът ми попита дали съм изгорила всичко.
— Всичко до последната хартийка — уверих го аз и му намигнах.
— Ти си прекрасна артистка — похвали ме той.
Така се оказахме под домашен арест.
На това място искам да разкажа малко повече за един от индийските ни прислужници. Младежът се казваше Абрахим и беше на шестнадесет години.
Един от беззъбите слуги се разболя. В Калкута бръснарите работят по улиците под парещото слънце. Клиентите седят на земята и чакат да им дойде редът и да се подстрижат. Докато го разкрасявали, беззъбият паднал в безсъзнание.
Той непрестанно твърдеше, че е „около тридесет и пет“, но според мен отдавна бе минал шестдесетте.
Абрахим беше негов племенник. Много красиво момче — едър, много тъмен, с бели зъби. Притежаваше свежестта на юноша, който постепенно се превръща в мъж.
Той ме обожаваше с цялата пламенност на душата си, а готвачът разказа, че се похвалил в квартирата на слугите:
— Нашата мемсахиб е най-красивата от всички дами в Калкута, най-умната и най-добрата. Тя е богиня.
Всички му викаха „бой“, само аз го наричах Абрахим и той беше много щастлив от това „отличие“.
— Ти си първата любов на Абрахим — смееше се мъжът ми. Докато бяхме под домашен арест, момчето отиде при Вики и ни донесе плодове и сладкиши. С това рискува живота си…
Когато след избухването на войната заминахме за лагера в Хималаите без една стотинка, той настоя да ни придружи.
Мъжът ми му обясни, че не можем да му плащаме заплатата.
— Paisa nahi manta — отговори той, „аз не вземам пари“, и през деветте месеца, които прекарахме в лагера край Муссоори в Хималаите, не се отдели от нас.
Понякога правеше услуги и на останалите интернирани и тъй като не пестеше усилията си, всички го обичаха.
В планините беше по-студено, отколкото очаквахме. Предстояха ми нови, интересни преживявания. Най-хубавото беше, че госпожа Иида беше с нас. Стаите ни бяха наблизо и тя беше най-голямата ми опора. Госпожа Иида и аз бяхме залепнали като репеи една за друга и не се разделяхме нито във, нито вън от лагера.
В нашия лагер бяха интернирани тайни агенти на армията, военноморски аташета и много служители на външното министерство от Бирма, Сингапур и Момбаса. За разлика от малкото генерално консулство в Калкута в лагера живееха 720 души. Тогава не знаех много за света и всичко ми беше интересно.
Господин Миазаки и жена му от генералното консулство в Рангун оставиха у мен силни и трайни впечатления. Той работеше в градината и чистеше, тя отговаряше за кухнята и други домашни задачи.
Когато дойде в лагера, госпожа Миазаки си носеше стара дървена подложка за главата, която явно беше много важна за нея. Диалектът й ме забавляваше много.
Тя казваше „степерите“ на генералния консул, като имаше предвид „слиповете“ му. Казваше също „цедулидна“ сапунерка, което трябваше да означава „целулоид“.
Косата й винаги беше вдигната на старомоден кок с тънък шиш, който беше втъкнат високо на темето. Като обитателите на горещите страни, тя носеше тънки памучни жакети. Попаднала изведнъж в студен климат, трябваше да облича отгоре по няколко пуловера, които беше получила от мен и госпожа Иида.
Освен това мъжът й чуваше зле, но често разказваше, че някога е имал страхотен слух. Оглушал само защото жена му вече петдесет години крещяла всеки ден в ушите му. Тя наистина му крещеше, макар че явно го обичаше и двамата имаха добър брак.