Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
— Там не пускат външни хора. Оказа се, че само аз не съм външна за него!…
— Е, те вече съвсем са го прекалили: канят се да строят курорт, а не пускат никого там. За съжаление ние дори не знаем точно къде се намира. Може само да се предполага, че е някъде наблизо до Токуношима. Малко островче е, дори не е отбелязано на картата.
— Аз Ще разбера всичко! — Младият журналист вече стана много симпатичен на Кейко, макар че го виждаше за пръв път.
Вече си бяха тръгнали и наближаваха изхода, когато Кейко ненадейно изкрещя уплашено.
— Какво ви стана? — Хирано проследи погледа й и видя някакъв мъж, който се качваше в едно такси. Той беше доста далеч и Хирано не можа да разгледа лицето му.
— Да не сте видели някой познат? — попита я той.
— Струва ми се, че беше човекът, който ми предлагаше два милиона за копието на документите. Помните ли, дето ви разказвах… — Кейко настръхна.
— А не грешите ли?
— Не зная. Много приличаше на него.
— Излиза, че ни е следил?
Хирано се развълнува — досега никой не подозира нищо, но ако Охара научи за срещата им, всичко ще се обърка.
Катаяма се опита да успокои Кейко:
— Тук идват толкова хора! Знаеш ли кой с кого седи на една маса! Точно затова избрах този район, Тук всичко е на показ, но никой никого не забелязва. Може да е просто някой човек, който прилича на онзи. Но дори да е той, едва ли ви е познал.
Катаяма разбираше заплашващата ги опасност. Най-важното е да не се появят никакви подозрения у Охара. — Аз вече почти забравих как изглеждаше. Сигурно съм сгрешила — съгласи се Кейко, като се опитваше да скрие вълнението си. Но дори и да е бил същият онзи тип, може ли да знае нещо за Катаяма и Хирано? Ще си помисли, че е обядвала с познати. Кейко се опитваше още известно време да се успокои, но не можа да овладее все по-силно обземащата я тревога.
Машинациите на търговците със смъртта
Запитаха градското управление на Токуношима и установиха местонахождението на Морското конче. Островчето се намира на трийсет километра източно от Токуношима, заобиколено е от коралови рифове, бреговата му линия се простира на не повече от дванайсет километра.
Релефът на островчето е хълмист, доста еднообразен. Навремето там изкарвали коне на паша. На провлака имало десетина рибарски колиби, но преди три години рибарите напуснали острова и къщурките им запустели. Сега Морското конче е владение на някаква токийска туристическа фирма. Чувало се, че Морското конче ще бъде превърнато в място за развлечения, но не са известни подробности.
И така остров Морското конче наистина съществува. А що се касае до туристическата фирма, която го владее, тя вероятно е някаква фиктивна компания на концерна „Кокубу“.
Хирано остави Кейко да изясни всичко възможно за тайнствения остров, а самият той се зае с материалите, които донесе в редакцията вдовицата Мидзутани. В техническите документи нямаше нищо ново, но той се заинтересува от приложения списък с имената и адресите на бивши сътрудници на „Кокубу джукогьо“, които според госпожа Мидзутани ненавиждат компанията. Въпреки дългогодишната им честна и безупречна служба фирмата се отнесла към тях несправедливо, а някои от тях просто изхвърлила на улицата. Хирано реши да започне от тях.
В списъка фигурираше името на Такеаки Фунато, бивш завеждащ сектор в конструкторското бюро на корабостроителницата в Куресаки към Техническото управление на „Кокубу джукогьо“. Адресът му беше: Токио, район Сетагая, Дайдзава 1/1. В Куресаки се намираше главното предприятие на „Кокубу джукогьо“, а това значи, че бившият завеждащ сектор в конструкторското бюро трябва да е запознат с работите на фирмата.
Хирано позвъни по телефона на Фунато в девет часа вечерта, когато беше най-сигурно да намериш човека в къщи, и му предложи да се срещнат. Фунато отказа категорично. Но журналистът продължи да настоява, като каза, че го е препоръчала вдовицата Мидзутани. Тогава бившият служител на „Кокубу“ малко посмекчи тона си: нямало какво да разкаже, но можели да се срещнат.
Къщата на Фунато се намираше на десетина минути път пеша от спирка Икеноуе по линията Инокашира, в низината, почти до района Мегуро. Зад дървена ограда, в малката градинка бяха посадени миниатюрни дръвчета, трева и цветя. И къщата беше мъничка, направена със скромните спестявания на човек, който живее само от заплатата си; във всичко се усещаше тънък вкус и стремеж да бъде използвана всяка педя земя и всеки лъч слънчева светлина.
Когато Хирано натисна звънеца на входната врата в определеното време — в събота следобед, — отвори му спокойна възрастна жена, както изглежда, стопанката.