Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да, не намеквате. Направо ме обвинявате в лъжа. Дори да исках, нямам време да пиша вместо сина си неговите домашни. А и не ми се налага! Той се справя превъзходно. Само дето са напълно излишни за него, защото Иван умее да чете и пише. Господи! Та той знаеше да чете откакто проговори!
Не беше преувеличение, нито празна хвалба. Валентина бе забелязала, че Иван запомняше книжките, с които го приспиваше — страница по страница. И оттам бързо свикна с тайнствената способност на буквите да образуват думи, които говореха, без да имат уста.
Учителката обаче не бе запозната с тези факти, а и Валентина нямаше настроение да я посвещава в тях, затова в тона на педагожката пролича вежливо недоверие:
— Вижте, повечето родители преувеличават способностите на децата си…
— Напротив. Имам грях към Иван, че го подценявам. Не бъдете толкова скептична.
— Моля за извинение, но очевидно сте твърде емоционална, не искам да ви обидя… Навярно мъжът ви ще погледне по-обективно върху проблема…
— Проблем? Бихте ли формулирали проблема, моля? Ако се затруднявате, ще ви го кажа аз — Иван има нужда да го учите на правопис, защото пише достатъчно красно.
— Вижте, наистина това е в разрез с учебната програма… пък и училището не може всичко, а и не бива. Важно е съдействието на родителите. Разбира се, под съдействие нямам предвид… Да, моля за извинение… Но трябва да отделяте повече време на сина си… Какво всъщност работите вие и съпругът ви? Може би някакъв изход е допълнителната занималня, след редовните часове… има специални училища за целта… не, не, не става дума за интернат. Удължена занималня. Всяка вечер детето ви ще се прибира у дома. Та ако работата ви е пречка…
— Работя вкъщи — високомерно заяви Валентина.
— О… А какво по-точно?
— Шия дрехи по поръчка — с едва присмехулни нотки произнесе Валентина и с подчертано пренебрежение огледа класната от глава до пети.
Учителката леко отстъпи назад и стори същото. Поруменя. Сравняването на собственото ѝ облекло с това на настъпателната майка я накара да посърне за миг… а после проблесна искрица надежда:
— Ами… вероятно би могло да се уреди нещо като индивидуални занимания… но нали разбирате, че това би ми коствало допълнително… извънреден ангажимент.
— Извънреден? В рамките на работното ви време? В час?
— Афиширането на специално внимание към Иван би разстроило колективния дух сред децата.
Валентина кимна, като с усилие задържа лицето си неподвижно, въпреки че устните я сърбяха да се изкривят.
На път към вкъщи, при което хващаше Ванко за ръка само докато пресичаха улиците — винаги на светофара или „зебрата“, — тя каза:
— Иване, искам от теб да си по-старателен в училище. Какво ти пречи да вършиш там същото, което правиш у дома?
Ванко почовърка нослето си — бърже, за да не успеят да му се скарат, — и отвърна:
— Мисля си разни работи, дето ми пречат.
— Какво толкова мислиш, сине?
Момчето ѝ отговори чак на другата страна на пешеходната пътека:
— Ах, бате Райко, трябваше да летиш високо!
Валентина спря и леко пребледня.
— Какво?
— Това си мисля — обясни Ванко. — И докато го мисля, става ми тъжно… и не мога да внимавам какво казва другарката класна.
Гибелта на лейтенанта-авиатор още не бе зараснала рана и за Валентина, затова тя едва не изкрещя. Не го направи, защото синът ѝ трепна уплашен. Тя побърза да изтрие чувствата от лицето си, като за сетен път се порази от наблюдателността на Иван.
— Недей да мислиш повече за това, миличък. Бате ти Райко… вече лети много… високо.
— Знам. И… и когато си го мисля вкъщи, не ми е толкова… такова… да не мога да пиша ченгелчетата. Само в училище.
Валентина приклекна и прегърна момчето.
— Мамо! Гледат ни! — задърпа се той.
— Да си гледат работата. Всички, които се обичат, трябва да се гушкат.
— Ама аз не съм бебе!
— Ти си мъж.
— Ама малък! Вкъщи ще ме гушнеш за лека нощ. Не сега.
— Ами ако беше голям? — подкачи го тя. На всяка цена трябваше да измисли нещо весело — за лек. За запълване на незапълнимата пропаст, останала след летеца.
— Няма да ставам голям, докато не си намериш кой да те гушка и целува като бате Райко!
Валентина преглътна. Надали щеше да намери такъв като него. Но, Боже, какви са тия приказки от седемгодишно дете! Тя раздвижи пресъхнали устни:
— Защо?
— Защото теб обичам като мама и не мога да те гушкам като голям мъж!
Веждите ѝ едва не килнаха шапката към тила ѝ. Хем развеселена, хем сърдита, удивена и разтревожена, Валентина попита:
— Кой ти го е казал това?