Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Искаш да кажеш, че е вярно? — Гласът на Алек трепереше от отвращение.
Робърт се обърна към него.
— Александър, моля те…
Само че Алек вече му беше обърнал гръб. Дворът се беше изпразнил почти напълно. Джия стоеше далеч от тях, до входа на оръжеината, и чакаше и последният нефилим да влезе. Изабел видя как Алек се приближи до Джия, чу го да се кара с нея.
И двамата и родители изглеждаха така, сякаш всичко рухва около тях. Никога досега Изабел не беше помисляла, че е в състояние да разруши техния свят. Очакваше баща й да й се разкрещи, а не да стой срещу нея в сивите си инквизиторски одежди и да изглежда напълно съсипан. Най-сетне той се прокашля.
— Изабел — каза с дрезгав глас. — Каквото и друго да си мислиш, трябва да ми повярваш… не може наистина да смяташ, че когато изгубихме Макс… че аз…
— Не ми говори. — Изабел се отдръпна от тях, препъваики се, а сърцето и се удряше, разбито, в гърдите й. — Просто… не ми говори.
С тези думи тя се обърна и побягна.
* * *
Джейс полетя във въздуха, сблъска се с един от тъмните ловци на сенки и повали тялото му на земята, довършваики го с един свиреп ножичен удар. Незнаино как се беше сдобил с още едно оръжие — меч; и сам не бе сигурен откъде. Сега целият му свят беше кръв и огън, пеещи в главата му. И преди се беше бил, безброи пъти. Знаеше как се спуска студът на битката и как светът около него се забавя и утихва до шепот, а всяко негово движение става съвършено точно. Част от ума му беше в състояние да заключи кръвта и болката, и вонята на смърт зад прозрачна ледена стена. Само че това не беше лед. А огън. Пожарът, които бушуваше във вените му, го тласкаше напред, правеше движенията му толкова бързи, че му се струваше, че лети. той изрита обезглавеното тяло на Помрачения на пътя на друга облечена в алено фигура, която се носеше към него. Тя се препъна и той я посече надве. Кръв оплиска снега и дрехите му, които вече бяха подгизнали от нея; боиното му облекло беше мокро и натежало от кръв, солено-металическият и вкус изпълваше ноздрите му, сякаш въздухът, който дишаше, беше пропит с кръв.
Прескочи с лекота трупа на един от Помрачените и тръгна към друг от тях, мъж с кестенява коса и разкъсан ръкав на алената униформа. Джейс вдигна меча, които стискаше в десницата си, и за негова изненада мъжът потрепери. Тъмните нефилими като че ли не изпитваха страх и умираха без писъци. Ала лицето на този беше разкривено от ужас…
— Наистина, Андрю, не е нужно да изглеждаш по този начин. Нищо няма да ти направя — разнесе се глас зад Джеис, остър, ясен и познат. И съвсем мъничко раздразнен. — Освен ако не се отместиш.
Помраченият с кестенявата коса трескаво се отдръпна от Джеис, които се обърна, знаейки кого ще види.
Зад него стоеше Себастиан, изникнал сякаш от нищото. Не че това учуди Джеис. Знаеше, че Себастиан все още притежава пръстена на Валънтаин, благодарение на които можеше да се появява и изчезва на воля. Носеше алено боино облекло, покрито със златни руни — за закрила и изцеление, и късмет. Руни от Сивата книга, от онези, които неговите последователи не можеше да имат. От червения цвят бледата му коса изглеждаше още по-бледа, усмивката му — бял прорез върху лицето му, докато очите му обхождаха Джейс от главата до върха на ботушите.
— Е, Джейс, липсвах ли ти?
В миг оръжията на Джейс подскочиха и остриетата им спряха на милиметри от сърцето на Себастиан. Джейс чу шепота, разнесъл се сред тълпата наоколо — изглежда, че и тъмните нефилими, и техните противници, бяха прекратили битката, за да видят какво се случва.
— Не може сериозно да си мислиш, че си ми липсвал.
Себастиан бавно вдигна очи и развеселеният му поглед срещна този на Джеис. Очи, черни като тези на баща му. В техните непрогледни дълбини Джейс видя себе си, видя апартамента, които беше делил със Себастиан, храната, която бяха споделяли, шегите, които си бяха разменяли, битките, които бяха водили заедно. той се беше слял със Себастиан, отдал му бе изцяло волята си и то беше прекрасно и толкова лесно, и в наи-тъмните глъбини на изменническото си сърце Джейс знаеше, че част от него отново го иска.
И от това омразата му към Себастиан ставаше още по-силна.
— Е, не мога да си представя защо иначе си тук. Знаеш, че не може да бъда убит с оръжие — каза Себастиан. — Онова отвратително хлапе от Института в Лос Анджелис трябва да ви е казало поне това.
— Мога да те посека — рече Джеис. — Да видим дали ще оцелееш, ако те направя на микроскопични късчета. Или пък да ти отрежа главата. Може и да не те убия, но определено би било забавно да те гледам как се мъчиш да си я намериш.
Себастиан все още се усмихваше.