Град на небесен огън

— Няма. — Отчаяна, Клеъри се хвърли отгоре му, притискаики го в снега. Посегна към рамото му, но той се изви под нея; дрехите и кожата му бяха хлъзгави от кръв и пареха. Клеъри плъзна колене от двете му страни и използваики цялата тежест на тялото си, го прикова към земята. — Джеис. Джеис, моля те. — Ала очите му не можеха да се фокусират върху нея, ръцете му се мятаха конвулсивно на земята. — Джейс — каза Клеъри и допря стилито до кожата му, точно над раната.

И ето че отново беше на кораба заедно с баща си, заедно с Валънтаин, влагаики всичко, което имаше, всяко зрънце сила и последния атом от волята и енергията си в създаването на руна. Руна, която щеше да изпепели света, да върне смъртта назад, да накара океаните да се издигнат в небето. Само че този път ставаше дума за наи простичката руна, онази, която всички ловци на сенки усвояваха още през първата година на обучението си.

Изцели ме.

Иратцето прие очертания върху рамото на Джеис; цветът се изливаше от върха на стилито, толкова черен, че сякаш поглъщаше светлината на звездите и на Цитаделата. Клеъри усещаше как поглъща и неината енергия. Никога досега не бе чувствала по-силно, че стилито е продължение на вените и, че рисува със собствената си кръв, сякаш енергията и се процеждаше от дланта и пръстите и; пред очите и започна да притъмнява, ала тя се мъчеше да държи стилито със сигурна ръка, да довърши започнатата руна. Последното, което видя, преди мракът да я погълне, бе горящата вихрушка на един Портал, отворил се, за да разкрие, колкото и да беше невероятно, Площада на Ангела.