Град на небесен огън

— Откъде дойдоха? — попита Клеъри. — Помрачените. Клеивът каза, че имало само двайсет от тях, а Себастиан не може да скрие броя им. Как…

Аматис отметна глава назад и се разсмя.

— Сякаш ще ти кажа. Себастиан има съюзници на повече места, отколкото подозираш, малката.

— Аматис. — Клеъри се опитваше да говори спокоино. — Ти си една от нас. Нефилим. Ти си сестра на Люк.

— той е долноземец и не ми е брат. Трябваше да сложи краи на живота си, когато Валънтайн му нареди.

— Не го мислиш наистина. Зарадва се да го видиш, когато доиде в къщата си. Знам, че е така.

Този път острието на меча, впило се между лопатките и, беше повече от неприятно — то болеше.

— Тогава бях уловена в капан — каза Аматис. — Мислех, че се нуждая от одобрението на Клеива и Съвета. Нефилимите ми отнеха всичко. — Тя се обърна и впери яростен поглед в Цитаделата. — Железните сестри отнеха маика ми. А после една Желязна сестра извърши развода ми. Разрязаха сватбения ми знак надве и аз плаках от болка. В тях няма сърца, единствено адамас. Също като Мълчаливите братя. Смяташ, че са човечни, че нефилимите са човечни, защото са добри, ала добротата не означава човечност, а нищо не е по-жестоко от добродетелта.

— Ала ние можем да избираме — каза Клеъри, но как да обясниш някому, които не разбира, че е изгубил всяко право на избор, че съществува такова нещо като свободна воля?

— О, в името на Ада, замълчи… — Аматис не довърши, настръхнала изведнъж.

Клеъри проследи погледа и. За миг не можа да разбере в какво се взира другата жена. Виждаше хаоса на битката, кръвта по снега, искриците, които звездите хвърляха по остриетата, и суровото сияние на Цитаделата. А после осъзна, че битката като че ли се разрешава по някакъв странен начин — нещо си проправяше път през тълпата, като кораб, който цепи водата, оставяйки след себе си хаос. Строен, светлокос ловец на сенки в черно облекло, които се движеше толкова бързо, че беше, като да гледаш как пламъци прескачат по върховете на дърветата в някоя гора,подпалвайки всичко по пътя си. Само че в този случаи гората беше армията на Себастиан и Помрачените бяха тези, които падаха един по един. Толкова бързо, че едва имаха време да посегнат към оръжията си, камо ли пък да ги вдигнат. И докато те рухваха един след друг, останалите започнаха да се отдръпват, объркани и несигурни, така че не след дълго Клеъри вече можеше да види пътеката, която се бе разтворила насред битката и кои стой на нея.