Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Баща и. Изабел зарита и извика името на Алек, ала Джейс и Клеъри вече бяха потънали във вихрушката на Портала.
Изабел се бореше, оголила зъби, но баща и я превъзхождаше и със своя ръст, и с годините си на тренировки.
той я пусна тъкмо когато с едно последно завихряне на мъглите в него Порталът се затвори, оставяики след себе си единствено стената на оръжеината. Нефилимите, които не бяха преминали през него, се смълчаха в очакване на инструкции. Джия Пенхалоу оповести, че достатъчно ловци на сенки са отишли при Цитаделата и че останалите трябва да изчакат в Гард, в случаи че има нужда от подкрепления; нямало защо обаче да стоят на двора и да мръзнат. Тя разбирала колко много искат да се бият, но при Цитаделата вече били изпратени много воини, а Аликанте все още се нуждаел от бойци, които да го бранят.
— Виждаш ли? — Робърт Лаитууд махна раздразнено към дъщеря си, която отново се бе обърнала към него, забелязваики със задоволство, че по китките му има кървящи драскотини, оставени от ноктите й. — Имаме нужда от теб тук, Изабел.
— Млъквай — изсъска тя през стиснати зъби. — Млъквай ти, лъжливо копеле.
Изумление заличи всичко друго от лицето на баща и. Изабел знаеше от Саимън
и Клеъри, че известна доза крещене по родителите беше нещо нормално при мунданите, ала ловците на сенки вярваха, че по-възрастните трябва да бъдат уважавани, а емоциите — овладявани.
Само че Изабел нямаше никакво желание да сдържа чувствата си. Не и в този момент.
— Изабел… — Алек дотича при тях. Тълпата наоколо оредяваше и Изабел смътно си даде сметка, че мнозина от нефилимите бяха влезли в Гард. Онези, които бяха останали навън, гледаха неловко настрани. Караниците в чуждите семеиства не влизаха в работата на един ловец на сенки. — Изабел, да си вървим вкъщи.
Алек посегна към ръката и, но тя я изтръгна със сърдито движение. Изабел обичаше брат си, ала никога досега не бе изпитвала по-силно желание да го цапардоса по главата.
— Не — каза тя. — Джейс и Клеъри минаха през Портала. Ние също трябваше да отидем.
Робърт Лайтууд изглеждаше изтощен.
— Те не биваше да минават. Направиха го в разрез с изрична заповед. Това не означава, че трябва да ги последвате.
— Знаеха какво правят — сопна се Изабел. — Трябва да изпратите повече ловци на сенки срещу Себастиан, не по-малко.
— Изабел, нямам време за това. — Робърт погледна подразнено Алек, сякаш очакваше синът му да вземе неговата страна. — Със Себастиан има само дваисет Помрачени. Ние изпратихме петдесет воини.
— Дваисет от тях се равняват на сто ловци на сенки — тихо каза Алек. — Нашите воини ще бъдат избити.
— Ако нещо се случи с Джейс и Клеъри, ти ще бъдеш виновен — заяви Изабел. — Точно както с Макс.
Робърт Лайтууд се олюля.
— Изабел!
Гласът на маика и се вряза във внезапната, ужасна тишина. Изабел обърна рязко глава и видя, че Мерис се беше приближила зад тях; също като Алек и тя изглеждаше поразена. Една мъничка част от Изабел се чувстваше виновна, отвратена, ала онази част, която беше поела юздите, онази, която кипеше като вулкан, изпитваше единствено горчив триумф. Омръзнало и бе да се преструва, че всичко е наред.
— Алек има право — каза Мерис. — Да си вървим вкъщи…
— Не — прекъсна я Изабел. — Не чухте ли консула? Трябваме им тук, в Гард. Може да се наложи да изпратят подкрепения.
— Ще се нуждаят от възрастни, не от деца — рече Мерис. — Ако няма да се прибереш у дома, тогава се извини на баща си. За смър… За случилото се с Макс е виновен единствено Валънтайн…
— И може би ако някога не бяхте на негова страна, изобщо нямаше да има
Воина на смъртните — изсъска Изабел на маика си, а после се обърна към баща си. — Уморих се да се преструвам, че не знам онова, което знам. Знам, че си изневерил на мама. — Изабел вече не бе в състояние да спре думите — те се изливаха като порои. Видя как Мерис пребледня, а Алек отвори уста, за да каже нещо. Робърт изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила. — Преди Макс да се роди. Знам. Тя ми каза. С някаква жена, която загинала във Воината на смъртните. Щял си да ни напуснеш, всички нас. Останал си само защото Макс се е родил, и се обзалагам, че се радваш, дето е мъртъв, нали, защото вече нищо не те задържа.
— Изабел — ужасено започна Алек.
Робърт се обърна към Мерис.
— Казала си й? В името на Ангела, Мерис, защо?