Обречени на безсмъртие

Както в много парижки сгради, и нашият асансьор беше съвсем малък. В него едва се побираха двама, застанали един до друг, а трети или голяма картина нямаше как да се поберат.

Прихванах внимателно картината и започнах да се изкачвам бавно нагоре. Картината беше наполовина колкото мен, но поне рамката беше махната и не тежеше.

Качих се тъкмо когато мами отключваше вратата на ателието и бъбреше оживено с Жан-Батист, докато влизаха. Погледнах изправения му гръб и се запитах какво точно търси „чичото“ на Венсан в дома ми. Първо Жул, а сега и Жан-Батист! Как да продължа напред, ако „семейството“ на Венсан непрекъснато ми се натрапваше? Лутах се между какви ли не противоречиви чувства след разговора с Жул, но бях твърдо решена да се придържам към първоначалното си решение — рискувах сърцето си, ако се виждах и в бъдеще с Венсан.

Влязох. Вдъхнах дълбоко познатия мирис на маслени бои и лак. Ателието на баба открай време беше едно от любимите ми убежища.

Стаите на шест прислужници, разположени на цял етаж, бяха събрани заедно за новото работно помещение и по-голямата част от покрива и тавана бяха избити, за да се сложат оберлихти от матирано стъкло, благодарение на което всичко тук бе обляно в мека светлина.

Проектите, над които мами работеше в момента, бяха пръснати в цялото ателие, поставени на триножници. Картина на стар майстор, потъмняла с годините — изобразяваше стадо крави на ливада — бе разположена непосредствено до постимпресионистична картина на момичета, вдигнали високо крака и поли, докато изпълняваха танца си, и очевидно шокираха испанка, облечена в черно, скрила пуритански устните си с ветрило.

— Сега искам да погледна — настоя мами, пое пакета от мен и го положи върху широк работен плот в средата на помещението. Свали внимателно хартията, след това обърна картината и я заразглежда. Беше портрет на млад мъж в тъмносиня униформа на Наполеон и висока, черна шапка с пера. Очевидно това бе самият Жан-Батист.

— Семейната прилика се забелязва веднага — отбеляза изпълнената със страхопочитание мами, вдигна поглед от картината, обърна се към клиента, след това отново се наведе.

Той се приближи и докосна скъсано местенце на платното, на нивото на челото на мъжа.

— Ето го скъсаното място — посочи той.

— Чист разрез, лесно ще се реставрира. Ще се захване откъм гърба и може дори да не се наложи да докосвам боите. С какво казахте, че е срязана?

— Не съм казал, но е с нож.

— О! — възкликна изненадано мами.

— Няма защо да се притеснявате. Нали знаете как е, когато се разлудуват внуците. Вече им е забранено да си играят в кабинета — рече той и ме погледна съвсем спокойно.

— Изчакайте ме, ако обичате. Оставих си разписките долу в апартамента. Кейт, би ли направила на господин Гримо кафе? — Тя кимна към кафеника, оставен на масичка в ъгъла, и забърза към вратата. Дори не я затвори, когато излезе.