Обречени на безсмъртие

24.

Към девет излязохме от нас и се качихме в автомобила, който ни чакаше отпред. Свих се на задната седалка с две момичета, които познавах от училище, а Джорджия седна отпред и целуна по устните красавеца зад волана, когото виждах за пръв път.

Знаех, че това е поздравът на Джорджия към момчетата, които харесва, затова реших да я разпитам по-късно. Тя ни запозна.

— Лорънс — британец, Маги — ирландка, Ида — шведка, а това е сестра ми Кейт, която има отчаяна нужда да прекара една свежа вечер. Ако се прибере отегчена, вие отговаряте. — Пусна радиото, а Лорънс подкара към реката.

Барът се оказа в малко подозрителен квартал в източната част на Париж, район, в който живееха артисти, манекенки и музиканти, които все още не се бяха добрали до върха. През последните години наоколо бяха отворени няколко модерни бара, а тротоарите бяха пълни с хора в ултрамодерни тоалети, които зъзнеха на студа, докато пушеха навън.

Спряхме пред една сграда в уличка, която вибрираше в такт с ритъма на музиката вътре. Входът беше запречен от огромен бияч само по дънки и бял потник, изпънат върху впечатляващите мускули на гърдите му. Лорънс изкрещя нещо, за да надвика музиката, и мъжът ни отвори.

Вътре беше просторно като в бална зала, но само два и четирийсет високо. В единия край се виждаше пултът на диджея, а на отсрещната стена имаше дълъг бар, от който струеше флуоресцентна светлина. Помещението беше от груб камък, с множество колони, които поддържаха тавана. Белите прожектори, инсталирани в ъглите, придаваха на неравните стени зловещ вид.

— Пиене! — извика Джорджия и се отправихме към бара.

Лорънс ме попита какво ще пия с изискан британски акцент и взе и за двамата по една кола.

— Нали съм шофьор — намигна ми той и се усмихна. Чукнахме се и се облегнахме на бара.

— Значи вие с Джорджия… — започнах аз и го оставих да довърши.

— Не — отвърна той, ухили се широко и на бузите му намигнаха трапчинки. — Харесвам момчета.

— Ясно — отвърнах, отново лапнах сламката и се обърнах, за да огледам наоколо.

Не можех да се начудя на невероятното умение на Джорджия да открива най-новите и готини заведения. Красиви хора танцуваха на дансинга, докато другите се бяха отделили в ъглите, отпуснали кльощавите си рамене, разсеяно замислени. Забелязах известна млада актриса, седнала наблизо, заобиколена от обожатели, които се преструваха, че не я зяпат, а певец от модерна британска банда бе полуизлегнат на възглавниците в едно сепаре.

Сестра ми беше близо до мен. Тъкмо се разцелува с момче, което приличаше на манекен, когато мярнах грубоват тип да влиза бавно, но самоуверено и да се отправя към нас. Хората го потупваха по гърба, докато си проправяше път сред клиентите.

Когато приближи, Джорджия остави чашата си на бара и вдигна високо ръце, когато той я прегърна през кръста.

— Джорджия, сексапилната ми южняшка красавица — рече той и я пусна. Усмихнах се. Фактът, че никога не бе живяла в южните щати, нямаше абсолютно никакво значение. Сестра ми обаче бе използвала десетките ваканции, прекарани в родния щат на мама, за да усъвършенства акцент, за който Скарлет О’Хара би продала фустите си, без дори да се замисля. Когато беше в настроение, тя използваше провлачения говор, не пропускаше да каже името си, за да подчертае, че е от по-екзотично място, не просто от Бруклин. Чужденците, поне онези, които говореха английски достатъчно добре, за да различат акцентите, винаги се връзваха.