Обречени на безсмъртие

— Да не би една от тях да е полуголият модел, който видях в ателието ти?

— С нея отношенията ми са чисто професионални, за разлика от нашите, стига да ми дадеш шанс. — Той нацупи устни, готов за целувка.

— Стига, Жул, спри — изпъшках аз и го пернах шеговито по ръката.

— Ох! — изпъшка той и потри мястото с пръсти. — Леле, не само си красива, ами удряш като мъж!

— Ако имаш намерение да ме тормозиш, тогава по-добре си заминавай в онзи мавзолей, където живееш — срязах го аз.

— Лелеее! Тя се осмелява да прогони нещастното зомбясало момче. Ами ако ти нося новини?

Вдигнах поглед.

— Какви новини?

— Че Венс чезне по теб. Неутешим е — заговори сериозно той. — В момента не е само образно казано „жив мъртвец“, ами е и емоционално сринат.

Сърцето ми се сви, а аз се постарах да говоря спокойно:

— Виж, Жул, наистина съжалявам. Много исках връзката ни да се получи, но след като видях как откараха Шарл в чувал за трупове… — Замълчах. Жул ме наблюдаваше предизвикателно и това ми вдъхна сили: — Не мога да си позволя да хлътна по Венсан, ако по този начин непрекъснато ще бъда в досег със смъртта. Достатъчно смърт преживях през последната година.

Той кимна.

— Знам какво ти е. Моите съболезнования за родителите ти.

Поех си дълбоко дъх и наложих на тръпнещото си сърце да се стегне.

— Освен това не си искрен с мен. Вчера видях Венсан с великолепна блондинка, с която се държеше изключително нежно.

Все едно не бях казала нищо. Той обърна хартиената подложка за сервиране, извади въглен от джоба на ризата си и замахна. Докато рисуваше, говореше:

— Венс ме помоли да проверя как си. Не смее да се доближи до теб. Казва, че не желае да ти причинява повече мъка. След като вчера те е видял как си изфучала от „Палет“, се страхуваше, че може да си извадиш погрешен извод. Очевидно е станало точно така.

Усетих как кипвам:

— Жул, знам какво видях. Какво повече от това?

Той ме погледна.

— Кейт, очевидно е, че не си глупава, затова смея да предполагам, че просто си сляпа. Женвиев е една от нас. Тя ни е стара приятелка, почти като сестра. Венсан е влюбен, но не в нея.

Едва успявах да дишам.

Доволен, че най-сетне е привлякъл вниманието ми, той сведе очи към подложката и отново започна да рисува. След малко продължи:

— Той се опитва да намери изход. Помоли ме да ти го кажа.

Жул ме стрелна с поглед, след това отново се наведе над подложката за сервиране.

— Не е зле — рече. Откъсна ъгълчето, изправи се и ми го подаде.

Беше скица, на която бе нарисувал как седя в кафенето. Приличах на Венера от Ботичели, излъчвах спокойствие и естествена красота.

— Колко красива си ме нарисувал — отбелязах аз, изпълнена със страхопочитание, и погледнах сериозното му лице.

— Защото си красива — отвърна той, наведе се и ме целуна нежно по челото, а след това се обърна и излезе от кафенето.