Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
Двамата с възрастния ревенант останахме неподвижни, докато не чухме, че старият асансьор потегли. След това той пристъпи към мен.
— Какво правите тук?
— Трябва да поговорим — заяви той и властният му тон силно ме подразни. — Жул ми каза, че си видяла Шарл. Моля те, кажи ми къде.
Прецених, че колкото по-скоро разкажа на Жан-Батист каквото го интересуваше, толкова по-скоро той щеше да се разкара.
— Беше застанал пред един клуб близо до „Оберкампф“. Беше петък, около полунощ.
— С кого беше? — Макар на пръв поглед да бе съвсем спокоен, аз забелязах потрепване в ъгълчето на устата му и разбрах, че положението е зле.
— Стори ми се, че е сам. Защо?
Той погледна към вратата, сякаш преценяваше дали имаме време да поговорим.
— Дойдох поради две причини. — Говореше тихо и бързо. — Първата беше да те разпитам за Шарл. Той изчезна преди няколко дни, след… — погледна портрета с неприязън — след като упражни умението си да хвърля нож. Втората беше да посетя дискретно семейството ти. Трябваше да разбера откъде си.
Гневът ми пламна отново.
— Какво? Да не би да ме шпионирате? Какво трябва да означава това „откъде съм“? Проверявате дали баба и дядо имат пари ли? — Поклатих отвратено глава. — Имат, макар и не толкова много, колкото вас. И не разбирам защо се интересувате. — Тръгнах към вратата.
— Спри! — нареди той и аз се подчиних. — Парите нямат значение за мен. Характерът обаче има. Баба ти и дядо ти са честни, уважавани хора. И сигурни.
— Какво означава това? Че са достатъчно честни и уважавани, за да ви реставрират картината ли?
— Не. Достатъчно честни и уважавани, за да им се доверя, ако се наложи.
Когато най-сетне разбрах значението на думите му, изпънах гръб. Той шпионираше семейството ми, за да разбере дали съм достатъчно добра за Венсан. Изглежда, не беше разбрал, че всичко между нас е приключило.
— Няма да се наложи. Не се притеснявайте, господин Гримо, няма да се натрапя отново в безценния ви дом. — Вбесих се на себе си, когато усетих, че по бузата ми се стича сълза, и я избърсах с гневен замах.
Острите линии на лицето му омекнаха. Докосна леко ръката ми.
— Но, мило момиче, трябва да се върнеш. Венсан има нужда от теб. Той е неутешим.
Сведох поглед и поклатих глава.
Жан-Батист повдигна брадичката ми със съвършено поддържаните си ръце, така че очите ни се срещнаха.
— Той е готов на невероятна жертва, за да бъде с теб. Не ни дължиш нищо — нито пък на него — наистина не ни дължиш нищо, но те моля да го изслушаш.
Решителността ми започна да се топи.
— Ще си помисля — прошепнах най-сетне.
Той кимна доволно.
— Благодаря ти. — Гласът му прозвуча дрезгаво, докато произнасяше думите, с които очевидно не беше свикнал. Тръгна бързо към вратата и заслиза по стълбите, когато чу, че асансьорът се качва.
Мами слезе, навела глава над книгата. Огледа празното ателие.
— Той къде отиде?
27.
Валеше като из ведро. Наблюдавах как дъждовните капки се блъскат по високите прозорци с такава сила, че рикошираха в езерцето, което се беше събрало на балкона ми.
Не бях спряла да мисля за Венсан, откакто говорих с Жан-Батист преди няколко часа, и сравнявах онова, което той ми каза, с казаното от Жул в кафенето. Венсан се опитвал да оправи нещата. Искал да намери разрешение. Дали да му дам шанс да обясни, или по този начин щях само да се изложа на нова болка?
„Кое е по-доброто — мислех си аз, — да съм сама и да страдам в самота или да ме боли и да живея истински?“ Въпреки че умът и сърцето ме теглеха в две различни посоки, бях напълно сигурна, че не исках животът ми да протече както през последните три седмици — безлично съществуване, безцветно, без топлина.
Пристъпих към прозорците и погледнах към притъмняващото небе. Прииска ми се отговорът на въпроса ми да бъде изписан на студените дъждовни облаци. Преместих поглед към парка и забелязах мъж, облегнат на вратата на парка. Стоеше под проливния дъжд без чадър и гледаше към прозореца ми. Излязох на балкона.
Студеният въздух ме смрази, а проливният дъжд ме измокри до кости, но аз различих вдигнатото към мен лице. Беше Венсан. Погледите ни се срещнаха.
За секунда се поколебах. „Да го направя ли?“ — запитах се и в този момент осъзнах, че вече съм взела решение. Втурнах се в стаята, дръпнах кърпа от стола, попих лицето и косата си и потърсих ботушите за дъжд. Бяха под леглото. Изтичах в коридора и пред кухнята се сблъсках с мами.