Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
Венсан се разсмя.
— Кейт, това не се случва единствено във Франция. Сигурен съм, че си срещала доста ревенанти и в Ню Йорк Сити, без да знаеш, че се натъкваш на зомби.
— Но защо ти? Едва ли повечето пожарникари и полицаи, спасили човешки живот, се събуждат три дни по-късно.
— Все още не сме наясно защо някои хора са предразположени да бъдат ревенанти. Жан-Батист мисли, че е генетично предопределено. Според Гаспар е съдба — просто някои са били избрани. Никой не е открил доказателство, че е нещо повече.
Питах се дали магия или природата са създали Венсан и останалите. Все по-трудно ми ставаше да направя разлика между двете, след като правилата, с които се бях съобразявала, бяха преобърнати.
Венсан приближи до масата и ми наля чаша вода. Поех я с благодарност и отпих, докато го наблюдавах как слага още дърва в огъня.
Седна на пода пред мен. Канапето беше толкова ниско, че очите му бяха малко под моите. Заговори внимателно:
— Кейт, опитвах се да разбера как се получава. Веднъж вече ти казах, че съм доживявал до двайсет и три. През тези пет години се стараех да не умирам. Жан-Батист ме помоли да стоя настрани, докато завърша право, за да се заема с документите на семейството. Беше трудно, но успях. Възложи задачата на мен, защото знаеше, че съм по-силен от другите. Виждал съм го как успява да се въздържа цели трийсет и пет години. Знам, че е възможно. Жената, която видя с мен онзи ден, в „Палет“… — Той ме погледна измъчено.
— Да, Женвиев. Жул ми каза, че била ваша приятелка.
— Надявах се да си му повярвала. Сигурно си… подвела си се. Помолих Женвиев да се срещнем, за да я разпитам. Тя е омъжена за човек.
Останах с отворена уста.
— Но как?
— Умряхме по едно и също време. Тя тъкмо се беше омъжила. Съпругът й остана жив. Когато възкръсна, се върна при него и оттогава живеят заедно.
— Но той е…
— Над осемдесет — довърши мисълта ми Венсан.
Опитах се да си представя красивата руса жена със съпруг, който можеше да й е дядо. Кой знае какъв беше животът й.
— Двамата са все още влюбени, но животът им е бил безкрайно труден — продължи Венсан. — Тя е потискала желанието си да умре, а съпругът й я е подкрепял, за да може да приеме по-лесно съдбата си на ревенант. Гордее се с нея, а тя бди над него. Много скоро той ще умре и тя ще остане сама. Това е едната възможност, но не бих накарал никого да изтърпи същото заради мен.
Венсан се наведе и пое ръката ми в своята. Пръстите му бяха топли, силни и аз потръпнах от вълнение, което стигна чак до сърцето ми.
— Кейт — рече той. — Мога да стоя далече от теб, но така ще бъда безкрайно нещастен. Щях да го сторя, ако знаех, че ти си щастлива. Ако обаче и ти искаш да си с мен, мога да ти предложа следното разрешение. Докато съм с теб, ще потискам желанието си да умирам. Вече говорих с Жан-Батист и измислихме как да се справим. Няма да те подлагам на непрекъснато повтарящата се травма да преживееш многократно смъртта ми. Не мога обаче да направя нищо за онези три дни от месеца, когато няма да ме има. Поне останалото мога да контролирам. И ще го направя. Така че ти решаваш дали да ми дадеш шанс.
Какво можех да кажа?
— Добре — съгласих се.
28.
Седяхме на пода, сгушени един до друг, и наблюдавахме огъня.
— Гладна ли си? — попита Венсан.
— Много — признах изненадано. През последните… три седмици нямах апетит.
Докато той беше в кухнята, се обадих на баба:
— Мами, нали нямаш нищо против да пропусна вечерята? Ще хапна навън.
— По гласа ти личи, че става въпрос за едно момче.
— Да, в дома на Венсан съм.
— Радвам се. Дано си изясните отношенията, та най-сетне да се върнеш при живите. — Трепнах. Само ако знаеше.
— Трябва да поговорим за много неща — обясних аз. — Може да закъснея.
— Не се тревожи, миличка Катя, но не забравяй, че утре си на училище.
— Няма проблем, мами.
Баба мълча толкова дълго, че се запитах дали не е затворила.
— Мами — повиках я след малко.
— Катя — произнесе тя бавно името ми, сякаш мислеше над нещо. След това продължи решително: — Миличка, забрави какво казах. По-добре да си изясниш всичко, отколкото да се наспиш. Венсан с родителите си ли живее?
— Със семейството си.
— Добре. Ако решиш да останеш там, звънни, за да не се притеснявам.
— Какво? — възкликнах аз.