Обречени на безсмъртие

Група размъкнати момчета влязоха в заведението и тръгнаха към нас. Лорънс се наведе към мен и зашепна:

— Внимание, внимание! Тези момчета са най-готината банда в града.

— Значи са приятели на Джорджия — въздъхнах аз.

Той се усмихна, когато приближиха. Единият веднага се лепна за Джорджия и без да каже и дума, я заведе на дансинга. Тя се наведе и изкрещя нещо в ухото му, след това ми се усмихна, а един от приятелите му се приближи и стисна ръката ми.

— Алекс — изрева момчето и перна дългата коса, провиснала над очите му.

Танцувахме до Джорджия и приятеля й следващите две песни. Ясните сини очи на Алекс и сваляческата му усмивка накараха сърцето ми да се разтупти отново. Усмихваше ми се доволно и аз разбрах, че няма нищо против да ми „кавалерства“. Беше готин. Беше човек. Защо тогава не можех да се отпусна и да се забавлявам?

Накрая се наведох към Алекс и му казах, че отивам да си взема нещо за пиене. Той ме погледна със съжаление и ми изпрати въздушна целувка, докато аз се отдалечавах. Казах си, че съм пълна тъпачка, но знаех, че не мога да направя нищо друго. Не и тази вечер. Не и в близко бъдеще. Не и докато образът на Венсан не ме оставяше на мира.

Когато се върнах на бара, открих, че Лорънс си е тръгнал, но щом ме видя, барманът веднага ми сервира нова кола. Взех я и седнах на огромна кожена възглавница, подпряна на стената.

Облегнах се на стената и присвих очи, за да наблюдавам как се поклащат танцуващите, а след това затворих очи. Оставих ритъмът да завладее хипнотично мислите ми. След няколко секунди чух нисък, сексапилен глас:

— Уморена ли си?

Отворих очи и видях, че Люсиен е седнал на възглавница до мен. Усмихнах му се. Този път не ми се стори чак толкова груб, но от него се излъчваше някаква студенина. Да отвориш един от най-модните барове в града със сигурност оказваше влияние върху егото на човек, реших аз.

— Не съм, просто не ми се танцува.

— Сестрата на Джорджия има ли си гадже?

Браво, пич, направо на въпроса.

— О, не — отвърнах аз. — В момента нямам.

— Това — рече той и потри доволно ръце — ще зарадва приятелите ми.

— Само че аз не съм… не съм в играта.

— Нали нямаш нищо против да се запознаеш с нови хора? — вдигна той вежда.

— Всъщност…

Люсиен очевидно нямаше никакво желание да чуе отговора ми, затова стана, отнесе празната ми чаша на бара и се върна с пълна.

— Двете с Джорджия трябва да дойдете на едно парти, което съм запланувал за след две седмици. Всички известни хора ще дойдат. — Приклекна и ми подаде чашата. — И ти трябва да дойдеш!