Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Къде си тръгнала, Катя? — попита тя.
— Трябва да изляза. Ще ти звънна, ако закъснея — рекох, наметнах си палтото и грабнах един чадър.
— Добре, миличка. Да се пазиш. Навън вали проливен дъжд.
— Знам, мами — отвърнах и я прегърнах силно, преди да изтичам навън.
— Ама какво ти става? — чух я да се провиква, докато тичах по стълбите.
Щом излязох от сградата, завих зад ъгъла и се отправих към парка. Той все още беше там, застанал под проливния дъжд. Наблюдаваше ме с изражение, от което се задъхах. На лицето му се беше изписало огромно облекчение, сякаш се беше натъкнал на езерце с кристална вода насред пустинята. Разбрах веднага какво изпитва, защото и аз се чувствах по същия начин.
Захвърлих чадъра и се хвърлих към него. Силните му ръце ме прегърнаха. Вдигна ме от земята и ме притисна в отчаяна прегръдка.
— О, Кейт! — въздъхна и притисна буза до моята.
— Какво правиш тук? — попитах го аз.
— Опитвам се да бъда колкото е възможно по-близо до теб — отвърна той, докато целуваше дъждовните капки по бузите ми.
— Откога… — започнах.
— Вече се превърна в навик. Стоях тук, докато угасиш лампата. Не съм предполагал, че ще ме видиш — отвърна той и ме пусна. — Не бива да стоим под дъжда. Ще дойдеш ли с мен? У дома? Тъкмо ще поговорим.
Кимнах. Той вдигна чадъра ми, за да се скрием от дъжда, прегърна ме през раменете и не спря да ме притиска до себе си през целия път.
Когато влязохме в светлото фоайе, се обърнах към Венсан и ахнах. Беше блед и изпит. Беше отслабнал, а под хлътналите му очи имаше тъмни кръгове. Не бях забелязала вида му в „Палет“, защото ме интересуваха други неща (като например една невероятно красива блондинка). Ето че сега, докато бях непосредствено пред него, ужасното му състояние беше очевидно.
— О, Венсан! — възкликнах и посегнах към лицето му.
— Не бях добре — обясни той и стисна ръката ми, преди да го докосна. Обгърна я със своята. Щом ме докосна, усетих как се размеквам. — Да отидем в моята стая — предложи той и ме поведе през коридора за прислугата към отворената врата на стаята му.
Завесите бяха дръпнати. В камината тлееха въглени, а стаята миришеше на дим и огън. Останах загледана в него, докато той добавяше подпалки, за да подкладе огъня. Отгоре подреди дърва и едва тогава се обърна към мен.
— Студено ли ти е? — попита.
— Не знам дали ми е студено, или треперя от нерви — признах и протегнах ръка, за да види, че наистина треперя. Той веднага ме прегърна.
— О, Кейт — въздъхна той и ме целуна по косата. Усетих го как потръпна, когато устните му докоснаха косата ми.
Притисна главата ми между дланите си и думите му се заизливаха като порой:
— Нямаш представа как се борих през последните седмици. Постарах се да изчезна от живота ти. Да те оставя да продължиш напред. Исках да водиш нормален живот, сигурен. Почти бях успял да се убедя, че постъпвам правилно, докато не дойдох да те видя.
— Идвал си да ме видиш? Кога?
— Започнах преди седмица. Трябваше да разбера дали си добре. Дни наред те наблюдавах как влизаш и излизаш от вас. Май и ти не се справяше блестящо с раздялата. Дори ми се стори, че изглеждаш по-зле и от мен. После Шарлот подслушала разговор на сестра ти и баба ти в едно кафене и аз разбрах, че не бива да ти позволявам да си отидеш.
— Какво е чула? — попитах и ме обзе неприятно чувство.
— Двете били разтревожени за теб. Говорели за депресия, чудели се какво да направят за теб. Питали се дали Джорджия да не те отведе обратно в Ню Йорк.
Венсан забеляза, че съм шокирана, и ме настани на канапето, а след това се отпусна до мен. Преплете пръсти с моите и натискът им ме поуспокои.
— Поговорих с Гаспар. Той знае за нас колкото Жан-Батист, ако не и повече. Разбира в какво положение сме като ревенанти. Имам чувството, че стигнах до нещо, което бих могъл да приема и при което няма да се изисква прекалено много от теб. Говоря за почти нормален живот. Слушаш ли внимателно?
Кимнах. Нямах представа какво е измислил.
— Извинявай, че не ти казах повече за себе си още в началото, но не исках да те плаша. Точно това постави бариера помежду ни. Затова предлагам да започнем от нулата. Първо, ще ти разкажа историята си. Роден съм през 1924, както ти казах, в малко градче в Бретан. Градът ни беше окупиран скоро след като германците нахлуха през 1940. Дори не се опитахме да се съпротивляваме. Не разполагахме с оръжия, а и всичко се случи толкова бързо, че не ни остана време да подготвим защита. Бях влюбен в едно момиче, Елен. Бяхме израснали заедно, а родителите ни бяха близки приятели. Година след началото на окупацията й предложих да се оженим. Бяхме едва на седемнайсет, но възрастта нямаше значение пред несигурността на войната. Мама настояваше да изчакаме, докато станем поне на осемнайсет, и ние се съгласихме. Градът ни беше оставен на благоволението на немския гарнизон наблизо. Очакваха да ги снабдяваме с храни, напитки и други провизии. Искаха и други… неофициални услуги.