Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
Докосна ме игриво по рамото и неволно рязко се отдръпнах. От начина, но който той се напрегна, докато се изправяше, разбрах, че е забелязал. „Какво ти става?“ — изсъсках на себе си, изненадана от реакцията си. Той само се опитваше да се държи приятелски, а аз сигурно бях изгубила всичките си умения да общувам. Преди да успея да кажа и дума или да замажа по някакъв начин положението, той се обърна и тръгна другаде, където щяха да му обърнат повече внимание. Отпих от колата и погледнах телефона си. Още нямаше полунощ.
Станах, проправих си път през танцуващите, за да отида при Джорджия. Тя ми се усмихна загрижено и аз поклатих глава.
— Извинявай, Джорджия. Не съм за тук. Тръгвам си — опитах се да надвикам музиката и посочих към входа, в случай че тя не ме е чула.
Сестра ми кимна.
— Нали няма проблем да се прибереш сама?
— Ще си взема такси.
Тя ме прегърна, след това каза нещо на момчето, с което танцуваше. Той се усмихна, стисна ме за ръка и ме поведе към вратата. Докато се обличах, той извади мобилен телефон и ми поръча такси, излезе с мен на улицата и изчака, докато автомобилът спря до тротоара.
— Благодаря — провикнах се след него аз. Той ми помаха и се върна вътре.
Докато отварях вратата, огледах уличката и забелязах, че Люсиен е навън и говори по мобилния си телефон. Когато погледите ни се срещнаха, вдигнах ръка, за да му помахам за довиждане, а той ми отправи самоуверена усмивка и също махна.
Слабо, червенокосо момче беше застанало до него и се обърна, за да види на кого маха Люсиен, но бързо извърна глава.
Поех си рязко дъх и продължих да гледам назад, докато таксито се отдалечаваше. Една секунда ми беше достатъчна, за да позная момчето, на чието лице беше изписана толкова горчивина. Беше Шарл.
25.
Не съм чула кога се е прибрала Джорджия, а на следващата сутрин спах до късно. Събудих се с очакването, че нещо предстои да се случи. Още в просъница си припомних лицето на Венсан от вчера. Докато оглеждаше кафенето със замислено изражение, ме обзе копнеж и гордост. Високото красиво момче беше мое. При тази мисъл в тялото ми се разля великолепно чувство и аз бавно отворих очи.
В същия момент съзнанието ми заработи и сърцето ми се сви. Венсан не беше мой. Вече беше на друга. Аз отново се озовах в черната дупка, притисната от самота и съжаление, която бе затворът ми през последните три седмици.
Реших да поизляза и да закуся в кафене „Сан Луси“, което предишния ден забелязах, че отново работи.
Когато минавах покрай хола, забелязах, че деди се е настанил в любимото си кресло, за да чете вестник. Беше истинско по-възрастно копие на баща ми. На седемдесет и една все още имаше гъста коса. Притежаваше благородно излъчване, наследено от Джорджия, което за съжаление ме беше подминало.
Той надникна над вестника.
— Как е моята принцеска? — попита той и вдигна очилата за четене на челото.
— Супер, деди. Отивам да закуся с Джей Ди20. — Показах му „Спасителят в ръжта“ и я натъпках в чантата. Той пое ръката ми в своята и я постави на подлакътника на стола, като по този начин се опитваше да каже: „Остани мъничко“.
Деди заговори тихо:
— Мами се притеснява за теб. Искаш ли да поговорим?
Поклатих глава и му се усмихнах с благодарност.
— Знаеш, че съм на твое разположение винаги, когато имаш нужда от мен — рече той и върна очилата на носа си.
— Благодаря, деди — прошепнах, стиснах ръката му, след това тръгнах към вратата.
Не можех да им разкажа за проблемите си. Дори да бях скъсала с най-обикновено човешко момче, деди нямаше да разбере. Двамата с мами бяха живели в истински приказен свят. Все още бяха лудо влюбени и правеха нещата, които доставяха удоволствие и на двамата. Водеха нормален живот, държаха на сигурността и спокойствието. Двамата имаха тъкмо това, което ми се искаше да имам и аз.
Собственикът на кафенето ме посрещна лично и ме настани в предната част на заведението, където можех да остана сама. Пиех cafe creme21, хапвах кроасан и четях книгата. Около половин час по-късно разбрах, че на стола срещу мен е седнал някой. Беше се настанил Жул, хитро усмихнат, а кафявите му очи искряха весело.
— И така, госпожице Америка, изглежда, реши, че можеш да се покриеш и да ни изоставиш всички. Никакъв шанс!
20
Джером Ди Селинджър. — Б.пр.
21
Cafe creme (фр.) — кафе със сметана. — Б.пр.