Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Действаме ли? — попитах аз.
— Цялата компания е тука, готин. Хиляда двеста трийсет и четвърта.
Това означаваше, че са в 901-ва стая. Когато споменавахме точни дати, часове, номера на стаи и така нататък, с Докс имахме навик да използваме елементарен шифър. Просто събирахме всяко число с три. Не беше нищо особено и нямаше да е никак трудно да го разшифроват, но още един пласт защита никога не е излишен.
— Идвам след десет минути. — Затворих и незабелязано избърсах слушалката с носна кърпичка. Фактът, че се намирам в търбуха на звяра, ме правеше нервен.
Насочих се към „Хилтън“. Във фоайето гъмжеше от народ, очевидно поради годишната конференция на нещо, наречено Американско конституционно дружество. Не можех да не се подсмихна. „Ех, ако знаехте!“
Качих се с асансьора на десетия етаж и слязох по стълбището на деветия. Озовах се в средата на тесен коридор, дълъг стотина метра. Озърнах се наляво и в отсрещния край видях двама мъже с костюми и тъмни очила. Приличаха на бодигардове пред стая на важна персона. Не толкова необичайно и лесно обяснимо с конференцията долу или с някое от недалечните посолства. И все пак се зарадвах, когато една табела ме упъти надясно към стая 901. Отидох до края на коридора, завих наляво и намерих стаята. Почуках веднъж и вратата веднага се отвори — Тревън. Трябва да беше наблюдавал през шпионката. Кимнах и влязох. Докс и Ларисън седяха един срещу друг на двете легла и ядяха сандвичи. Чух, че Тревън заключва вратата зад мен.
— Гладен ли си? — попита моят партньор и ми протегна пакет от „О Бон Пен“. — Имаме с риба тон, пуешко и ростбиф.
На леглата до тях лежаха два пистолета. „Уилсън Комбат“, който трябва да принадлежеше на Докс, и „Глок“, който предположих, че е на Ларисън. Зачудих се дали Тревън също носи оръжие. Видът на пистолетите ме изпълни със смесени чувства. По принцип е по-добре да си въоръжен, да, ала не познавах достатъчно добре Ларисън и Тревън, за да съм спокоен, когато носят оръжие в близост до мен.
— Откъде взехте ютиите? — поинтересувах се аз. — Пак ли от старите подземни канали?
Докс се ухили.
— Тоя път просто от едно изложение на оръжие в Шантили. Нали знаеш, по-добре да имаш и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва и да нямаш. Избрах един уилсън и за тебе. Тия приятели тука си обичат глоковете, ама ти си ме знаеш.
И ми подаде супермощен тактически уилсън и два резервни пълнителя. Прибрах пълнителите в предните си джобове, после проверих дали пистолетът е зареден и го пъхнах отзад под пояса си. Приятно усещане. Щом Ларисън и Тревън щяха да са въоръжени, радвах се, че и аз няма да съм с голи ръце.
— Сандвич? — пак попита Докс.
— Не, не съм гладен. Вие яжте, аз ще говоря.
Седнах до Докс. Тревън се поколеба и се настани до Ларисън срещу мен. Информирах ги за случилото се във Виена. След това им казах кой е новият обект. Съобщих им, че съм дотам. И им обясних защо.
— Не разбирам — рече моят партньор, след като свърших. — Тъй де, на кого му пука, че синът й бил гей? Нали живеем в двайсет и първи век! Мама му стара, аз харесвам гейовете. Стига да си се обичат помежду си, така остават повече жени за мене.
— Проблемът не е, че е гей — поясних аз. — А че го крие. Ето какво ще използват те. Съгласен съм обаче, че е срам и позор.
Ларисън и Тревън още не бяха реагирали. Изненадваше ме, че са толкова мълчаливи.
— Така или иначе, нещо не ми допада особено идеята да направим евтаназия на едно мило бабче — продължи Докс. — Още повече, че… мамка му, съдия от Върховния съд?! Тъй де, ние тука вече влизаме в историята с някои от обектите, дето напоследък ги очистихме. Ала да сме първите, дето ще видят сметката на съдия от Върховния съд? Вече ми се струва, че на гърба ни почват да растат мишени, и това не ми харесва.
— На мен не ми пука — заяви Ларисън. — Знаете защо участвам. Но щом ви се струва, че на гърба ни почват да растат мишени, честито, явно вече се събуждате.
Погледнах Тревън.
— Ти какво ще кажеш? — попитах го аз. — Ако го направиш сам, печелиш два милиона долара.
— Не бъди идиот — обърна се към него Ларисън. — Това е капан. Цялата тая шибана работа е капан. Само опитай да го направиш сам, и тебе пръв ще те очистят.
Дълго мълчание.
— Независимо дали участвате за пари, или защото искате да спасите много хора, равносметката е еднаква — процеди Тревън накрая. — Атентатът под фалшив флаг пак си е атентат. Така или иначе загиват невинни. Ако отстраняването на още един играч ще промени нещо, аз ще го направя, със или без вас.