Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Чудех се за ножа. За малко не се бях издънил и разбирах, че съм проявил такова самодоволство, защото Финч не е изглеждал от тоя тип. Плюс това, как беше минавал през проверките на летищата, по дяволите? Като е дал куфара си на багаж? Или висшите държавни служители имаха специални права? Обикновено е така.
Двайсет минути по-късно, след като в различни контейнери за смет изхвърлих гащеризона и найлона, с който бях убил Финч, позвъних на Докс. Ларисън трябваше да се е свързал с Тревън.
— Готово — съобщих аз.
— Проблеми?
— Малко — отвърнах, като си мислех за срещата с ченгето. — Но се справихме с тях.
— Радвам се. Добре ли си?
— Бива.
— Искаш ли да се срещнем и да ми разкажеш?
— По-добре да го направим оттатък езерцето. Няма смисъл да ни виждат заедно тук без сериозна причина.
— Освен моята приятна компания. Но не се безпокой, няма проблем.
За миг се запитах дали не съм го оскърбил. Наистина ли искаше просто да… сме заедно? Да го отпразнуваме или нещо подобно?
Той обаче бързо ме извади от заблуждение.
— Майтап бе — засмя се Докс. — Всъщност, понеже по това време метрото вече не работи, мислех да си намеря компания, по-подходяща за моите наклонности, както се изразяваш ти.
— Естествено, само провери да няма адамова ябълка.
Веднъж в Банкок Докс за малко не тръгна с един разкошен травестит. В последния момент се смилих над него и го предупредих. Обаче спасяването му от смущаваща грешка не означаваше, че е преодолял срама си.
Той пак се засмя.
— Слушам, началник, научил съм си урока. Така или иначе, с нетърпение очаквам да го отпразнувам. Не забравяй, че спечелихме добра пара. Макар че ти понесе по-голямата тежест.
— При тези обстоятелства нямаше да съм спокоен, ако ти не ми пазеше гърба.
Кратко мълчание. После:
— Оценявам го, мой човек. Благодаря ти.
Спомних си как ме беше носил на великанското си рамо в Хонконг, докато кръвта ми изтичаше, за кръвопреливането, с което после ме бе спасил.
— Това е самата истина.
— Да не вземеш сега да ми се разлигавиш?
Усмихнах се.
— Няма такова нещо.
— Е, добре, че тая нощ няма да се срещаме. Сигурно щях силно да те прегърна и ти можеше сам да се засрамиш от себе си, като ми отговориш.
— Да, благодаря ти. Оценявам го.
Докс се засмя.
— Добре тогава, ще купонясвам като рок звезда. До скоро.
Затворих и тръгнах сам през Виена.
Мислех за всичко, което ми каза Ларисън. „Само още веднъж“ — обещах си аз.
Заричането на толкова много алкохолици.
Ларисън бавно вървеше обратно към хотела, като се опитваше да избягва пешеходците и гледаше да се движи в сенките. Мислите му препускаха, чувствата му бушуваха и той знаеше, че когато е в такова състояние, хората наоколо го усещат като някаква странна аномалия в градското силово поле. Подмина една проститутка, която причакваше клиенти край някакъв парк и понечи да му се усмихне с професионална вещина, ала после усмивката й се стопи. Над лицето й се спусна облак и тя отстъпи настрани, извърна се сякаш се готвеше да избяга. В някоя по-суеверна култура, каза си Ларисън, момичето може би щеше да се прекръсти.
Той продължи нататък, като въртеше глава наляво-надясно, проверяваше горещите точки, преценяваше обстановката. Как бе възможно Рейн толкова глупаво да омаловажава опасността, срещу която се изправя в случая с Хорт?! Разбираше психиката на Тревън — привързаността към бойната част, командната структура, благословията на началството. Но Рейн не се нуждаеше от такава поддържаща мрежа и отдавна живееше извън нея. Тогава какво го караше да се колебае? Ако мотивите му бяха типичните за наемник, диамантите бяха очевидния избор. Наистина ли искаше да направи нещо добро на света? Тази идея изглеждаше смътно съблазнителна, но… Я стига! Единственото желание на Ларисън, най-доброто, на което можеше да се надява, беше да отстрани опасността, да си върне диамантите и да изживее остатъка от дните си на спокойствие с Нико, на някое място с плаж, океански прибой и без спомени, място, където кошмарите му постепенно да избледнеят и изчезнат. Нищо друго нямаше значение. Мислеше си, че ако смъртта наистина е край на живота, всичко, каквото е направил, и всички терзания, които му е причинило това, ще умрат заедно с него. Ако имаше ад, следващият му адрес щеше да е там. Каквото и да извършеше през оставащото му време, нямаше да окаже никакво влияние така или иначе, и да си въобразява нещо друго бе само детинска фантазия.