Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Всъщност беше малко тъжно. Уважаваше Рейн. В известен смисъл дори го чувстваше сродна душа — сдържан, смъртоносно опасен самотник, професионално параноичен, затворен човек.
Само че какво значение имаше всичко това? В неговото състояние емоциите бяха слабост, а в работата му слабостите убиваха.
И все пак го изненадваха нетипичните угризения, които изпитваше заради необходимостта да очисти Рейн и другите. Чудеше се дали това е признак, че остарява, или е някаква последна оцеляла следа от съвестта, която отдавна смяташе за мъртва. И какво, ако беше така? В гимназията бяха учили Торо: „Какъв е смисълът да имаш съвест, ако не я слушаш?“. Или нещо от този род.
Торо обаче не беше войник. И ако можеше да се каже, че Ларисън е научил нещо от Хорт, това бе, че мисията стои над човека. Мисията. А сегашната мисия не можеше да е по-ясна: ликвидирай Хорт и си върни диамантите. Защити Нико. Защити себе си.
Колкото до останалото… е, това беше една от редките мисии, в които нямаше косвени жертви. Не се радваш, но не можеш и да се дърпаш. В края на краищата, предполагаше той, всеки върши каквото трябва.
Номерът беше после да можеш да се примириш със себе си. Но Ларисън имаше голям опит в това.
16.
Пристигнах във Вашингтон с влак от Ню Йорк, след като кацнах на летище „Кенеди“ с полет от Мюнхен. Предпочитах да не използвам очевидни маршрути до и от местата, където можеха да ме очакват. Докс, Ларисън и Тревън бяха пътували малко по-пряко и затова ме бяха изпреварили, ала те сами си поемаха рисковете.
Срещата щеше да се проведе в „Капитъл Хилтън“, голям и подходящо анонимен хотел с конферентен център, препоръчан ни от Докс, където моят партньор беше запазил стая. Накарах таксито да ме остави в „Хей Адамс“ срещу Белия дом, като си мислех да извървя няколкото преки до „Хилтън“, за да не дам на шофьора възможност да запомни истинската цел на пътуването ми. Вместо направо да отида на срещата обаче, аз се поддадох на спонтанно обзелото ме желание да се влея в тълпата от туристи покрай високата желязна ограда на разкошната предна морава.
Тръгнах пеш и порите ми моментално се отвориха от следобедната влага. Беше облачен ден, но отсъствието на слънце някак си усилваше жегата, тя сякаш се излъчваше от всичко, а не само от един установим източник. Даже катеричките на Лафайет Скуеър изглеждаха вяли и летаргични, неподвижни като хората наоколо, отпуснати по пейките в парка и потящи се под безполезния листак, с навити нагоре ръкави на ризите и разтегнати вратовръзки.
На излизане от парка веднага ми направи впечатление колко сериозно е защитен районът. Бяха затворили Пенсилвания Авеню за автомобили, сигурно от страх от коли-бомби. Имаше канали, над които трябваше да бъдат проверявани камионите за доставка, многобройни постове, рояци униформени полицаи и военни, патрулиращи пеш, на велосипеди и с коли. Прозорците на самата сграда безчувствено зяпаха през дебелите железни решетки, разделящи охраняваната територия от гражданството, безизразно и непроницаемо като тактическите тъмни очила на десетките охранители. Някогашната резиденция сега по същество се беше превърнала в бункер.
Продължих на югозапад по обиколна траектория, която щеше да ми даде предостатъчно възможности да се уверя, че не ме следят, преди да стигна в „Хилтън“. Извън военизирания район на Белия дом, градът не се отличаваше с нищо, дори изглеждаше скучен. Улиците бяха широки и прави, сградите — прозаични, особена атмосфера просто отсъстваше. Забелязах, че наред с Лондон и Ню Йорк, Вашингтон явно е един от малкото останали градове, чиито жители твърдо са решени да носят сака и вратовръзки дори лете. Вашингтонските чиновници компенсираха липсващия в облеклото им шик с известна напереност на походката. Зачудих се как би могъл да се обясни този факт и реших, че причината е близостта до властта. В края на краищата, кучето си върти опашката и когато проси къшей хляб, не само когато му го дават.
Бях се обадил на Хортън от летището, за да го осведомя за случилото се във Виена. Както и в случая с Шорок, той вече знаеше. Съобщи ми, че парите били преведени, и предложи да се срещнем, за да обсъдим следващата задача. Аз обаче не виждах полза от такъв личен контакт. Все още разполагахме с комуникационното оборудване, което бях получил от него в Лос Анджелис. Бях се избавил от цианида и смятах, че няма да ми трябва нов инхалатор. Затова отклоних предложението и му казах да използва секретния уебсайт, който съм създал.