Дългият път надолу

Гостите ми в „Не пропускай Шарп“ са все стари приятели, които са готови да ми помогнат, или пък стари величия, изпаднали в положение не много по-различно от моето — които едва успяват да задържат глава над водата и всеки момент ще потънат. Някои седмици осигурявам величия с все още неизстинала слава и тогава всички изпадат в див възторг, но през повечето седмици разчитам на вече позабравени надувковци. Канди-Ан, Ди Джей Гуднюз и двете недооблечени дами са се появявали в предаването ми не само по веднъж и са дали на зрителите чудесен шанс да ги опознаят по-добре. („Не пропускайте Шарп“ продължава два часа и въпреки че рекламният отдел, по-точно Карън на рецепцията полага огромно старание, много рядко се случва да ни прекъсне някой мераклия с платена реклама. Теоретичните зрители не ни очакват с нетърпение, въпреки че все още не сме задълбали в необятното поле на разговорите.) Да привлека хора от калибъра на Морийн и Джес бе небивало постижение: гостите ми рядко се появяваха в предаването през същото столетие, в което бяха писали за тях из вестниците.

Гордеех се с умението си да интервюирам. Все още е така, затова по време, когато не мога да направя нищо друго като хората, съм захапал здраво професионалната си компетентност, докато съм в студиото, и я стискам със същите сили, с които бих стискал ствола на дърво, увиснало над някоя пропаст. В добрите си години ми се бе случвало да интервюирам пияни самозабравили се актьори в осем сутринта, както и натряскали се агресивни футболисти в осем вечерта. Принуждавал съм политици, които познават само лъжи, да споделят с мен истината. Налагало ми се е да се справям с майки, които са ме поразявали със скръбта си и са ме карали да се чувствам неловко, и в нито един от тези случаи аз не съм губил контрол. Канапето в студиото ми беше моята класна стая и аз не позволявах никакви своеволия. Така беше дори в тъпата „Фийт Ап ТВ!“. Месеците, през които разговарях с разни забравени от всички изпаднали бивши величия, хора, които нямаха какво да кажат, да не говорим, че не притежаваха таланта да кажат и малкото, което би заинтересувало зрителите, през всички тези месеци за мен бе удоволствие да си казвам, че има поне едно нещо в живота, където ме бива. Така че, когато Джес и Джейджей решиха, че предаването ми е просто една смешка и дори не прикриха мнението си, усетих, че чувството ми за хумор ме напуска. Искаше ми се, разбира се, да не е така; искаше ми се да го открия, свило се някъде в мен, не чак толкова напористо както преди, но поне малко по-умерено. Да, истина е, че ги подтиквах да говорят за незабравимото преживяване, което те изобщо не бяха преживели, въпреки че знаех отлично, че не са го преживели. Да не говорим, че това въображаемо незабравимо преживяване бе адски тъпо. И независимо от тези препятствия, очаквах да проявят малко повече професионализъм.