Дългият път надолу

Аз наистина мисля. Знам, че никой не го вярва, но наистина мисля. Просто начинът ми на мислене е различен от този на останалите. За да започна да мисля, трябва да се ядосам и може би дори да ме избие на насилие, с което започвам да дразня всички наоколо, но тогава става много зле. Както и да е, тази вечер, след като си легнах, се сетих за Джейджей, нали каза, че съм мразела книгите, защото татко ми четял. Аз му казах истината, че татко ми всъщност не чете, въпреки че заради работата си му се налага да чете.

Джен, обаче, четеше много. Тя обичаше книгите си, докато мен те ме плашат. Плашеха ме, още докато тя беше тук, а сега ме плашат още повече. Какво толкова има в тях? Какво е откривала в тях, когато се е чувствала нещастна и е нямало с кого да поговори — нито с приятели, нито със сестра, с никого? Станах от леглото и влязох в стаята й, която бе оставена същата като в деня, когато изчезна. (Хората често правят такива неща във филмите и ти си казваш, да бе, как ли пък не, все едно не ти трябва още една стая, която да използваш за гости или просто място, където да трупаш ненужни боклуци. И ето че ти влизаш и разбираш, че не можеш да преместиш нищо.) А тя има какво ли не: „Тайната история“, „Параграф 22“, „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“, „Вино от глухарчета“, „Престъпление и наказание“ (истинско съвпадение, защото това бе една от книгите, които Джейджей настояваше да прочетем), „1984“, „Местата, на които да отидем, когато искаме да изчезнем“… Това последното беше шега.

Едва ли някога щях да стана запален читател на книги, защото тя бе умницата, не аз, но със сигурност щях да чета повече, ако не се отвратих от книгите, когато тя изчезна. Не за пръв път влизах в стаята й, нямаше да бъде и за последен и знаех, че книгите ще си стоят тук, ще ме наблюдават, а най-неприятното е, че една от тях можеше да ми помогне да разбера. Не че ще намеря някое изречение, което тя е подчертала, изречение, което да ми даде ключа за мястото, на което тя е отишла, въпреки че преди известно време търсих. Разрових ги всичките просто за да съм сигурна, че не е поставила удивителен знак край Уелс или не е оградила с кръгче Тексас. Имам предвид, че ако прочетях нещо, което тя е обичала, нещо, което е привлякло вниманието й през последните месеци тук, щях да си създам представа какво е била намислила. Дори нямам идея дали тези книги са сериозни или тъжни, или страшни. Сигурно си мислите, че ми се иска да открия тайната й, нали, предполага се, че съм я обичала много. Само че аз не мога да го направя. Просто не мога, защото съм твърде мързелива, прекалено глупава и не мога да направя дори усилие, защото има нещо, което ме спира. Книгите си стоят и ме гледат, ден след ден, докато не настъпи моментът, когато ще ги събера в чувал и ще ги изгоря.