Дългият път надолу

След това пък не можахме да се разберем къде да се срещнем. Аз исках да отидем в „Старбъкс“, защото обичам капучино, но Джейджей каза, че не понасял такива натрапнически вериги, а пък Мартин бил чел в някакво напудрено списание за някакво суперско кафене между Есекс Роуд и Ъпър Стрийт, където си отглеждали собственото кафе, докато ти чакаш, абе нещо такова беше. За да не мрънка повече, се съгласихме да се срещнем там.

Както и да е, името бе сменено, а по всичко личеше, че и атмосферата не е каквато в началото. Суперското кафене не бе успяло да си извоюва място, така че вече не беше суперско. Едно време се е казвало „Трес Мариас“22, също като името на някакъв язовир в Бразилия, обаче собственикът решил, че името обърква хората, защото какво общо имала една Мери с кафето, да не говорим за три. А пък той не разполагал с нито една Мери. Затова сега се наричаше „Кептън Кофи“ и всички знаеха какво се предлага тук, но какво от това. Кафенето продължаваше да бъде празно, въпреки че вече нямаше класа като едно време.

Щом влязохме, собственикът в стара армейска униформа козирува и ни приветства с „Капитан Кафе на вашите услуги“. На мен ми се стори смешно, обаче Мартин призова Господ Бог и понечи да си тръгне, но Капитана не искаше да ни пусне, защото отчаяно копнееше за клиенти. Каза ни, че след като това е първото ни посещение, кафето ще бъде безплатно, можем да си изберем и торта, стига да искаме. Затова не си тръгнахме, но следващият проблем беше, че кафенето е много малко. Имаше само три маси и всяка маса бе на десетина сантиметра от бар плота, което означаваше, че Капитана ще се облегне и ще чува всяка наша дума.

След като всички знаеха кои сме и какво ни се е случило, предпочитахме да обсъдим личните си въпроси насаме и се чувствахме неловко, че той е застанал край нас.

Мартин предложи да си изпием кафето и да си ходим. Капитан Кафе веднага попита този път какъв бил проблемът, затова му обясних, че искаме да си поговорим насаме, а той отвърна, че ни разбирал, затова щял да излезе навън, докато приключим. Опитах се да му обясня, че всичко, което ще обсъждаме, е лично, поради причини, които не мога да му обясня. Той веднага отвърна, че нямало значение, че ще чака отвън, освен ако не влезе някой друг. Така и направи, затова накрая започнахме да се събираме в „Старбъкс“. Беше направо невъзможно да се съсредоточим над нещастието си, след като този шантавел във войнишка униформа непрекъснато надзърташе през прозореца, за да провери дали не му крадем от бисквитите, по-точно бишкотите, както той ги наричаше. Хората ходят във вериги като „Старбъкс“ точно защото там е безлично, нали разбирате, накратко, има си места за всеки, нали. Щях да бъда напълно загубена, ако Джейджей и други като него си постигнеха своето и безличните места в света изчезнеха. Приятно ми е като знам, че има заведения като хамбари без прозорци, където на никого не му пука за теб. Трябва ти много самоувереност, за да влезеш в някое малко заведение с атмосфера и редовни посетители, в малки книжарнички и малки музикални магазини, малки ресторанти и кафенета. Най-добре се чувствам в огромният магазин на „Върджин“, в „Бордърс“, в „Старбъкс“ и в „Пица Експрес“, където никой не те знае коя си. Мама и татко все повтарят, че това били бездушни места, а пък аз веднага се сопвам, че точно това му е хубавото.