Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Вярвай ми — каза Джейджей. — Познавам пазара. На Космическия Тони и окото няма да му мигне. Хайде, кажи, какво друго?
— Не се сещам за нищо друго.
— Ами, ако все пак ти даде по две седмици почивка в годината. Петдесет седмици е доста дълго време да се чака, нали? А втора среща с Космическия Тони няма да има. Имаш само една възможност. Всичко, което искаш, трябва да го поискаш на тази среща.
— Работа.
— Искаш работа?
— Да. Разбира се.
— Каква работа?
— Каквато и да е. Да работя в магазин, може би. Каквото и да е, само да не си стоя вкъщи.
Едно време, преди Мати да се роди, работех. Имах си работа в офиса на една книжарница на Тъфнъл Парк. Работата ми харесваше; обичах шарените химикалки, различните по големина листове и пликове. Харесвах и шефа си. След това не съм работила.
— Добре. Стига с тези дивотии.
— Може би да се срещам с хора. Понякога в църквата организират състезания с въпроси. Като тези, дето ги организират в кръчмите, само че тези не са в кръчмата. Искам да отида на такова нещо.
— Добре, ще ти уредим едно такова състезание.
Опитах се да се усмихна, защото знаех, че Джейджей се шегува, но за мен този разговор беше труден. Не можех да измисля нищо и се дразнех. Освен това ме беше страх по един много особен начин. Все едно че у вас си открила врата, която не си виждала никога преди. Ще ти се прииска ли да разбереш какво има от другата страна? Някои хора ще го направят, сигурна съм, но не и аз. Не исках разговорът да продължи да се върти около мен.
— Ами ти? — обърнах се към Джейджей. — Ти какво ще кажеш на Космическия Тони?
— Леле Боже, не съм сигурен, мой човек. — Той се обръща към всички с „мой човек“, дори да не си мъж. Свиква се. — Просто не знам. Може би да преживея последните петнайсет години отново, нещо такова. Да завърша гимназия. Да забравя за музиката. Да се превърна в човек, който е доволен да се установи и да се приема такъв, какъвто е, а не все да си мисли какъв иска да бъде.
— Ама той Космическия Тони не може да направи подобно нещо.
— Не може. Точно това е.
— Значи на теб ти е по-зле отколкото на мен. Космическия Тони може да направи разни неща за мен, но не и за теб.
— Не, не, мама му стара, извинявай, Морийн. Не исках да кажа подобно нещо. Ти си имала… Животът ти е бил много труден, а не си виновна за нищо, а на мен нещата ми се струпаха на главата, заради собствената ми глупост и… Не може и дума да става за сравнение. Честно. Съжалявам, че изобщо повдигнах този въпрос.
Аз пък не съжалявах. Беше ми приятно да говоря за Космическия Тони — много повече, отколкото да мисля за Господ.
Мартин
Заглавието във вестника на Линда — на първа страница бе над снимка, на която лежах проснат пред един нощен клуб — гръмко заявяваше „ГРЪМОВЕН ЗАЛП ПОРАЗИ ШАРП“. Статията не акцентираше, както бе обещала Линда, на красотата и тайнството на преживяното от нас горе на покрива. Напротив, тя бе предпочела да наблегне на неочакваната, справедлива и доста забавна лудост, поразила бивш водещ от телевизията. Журналистът в мен подозираше че тя много точно е напипала пулса на събитията.
— Това пък какво трябва да означава? — попита Джес, когато ми се обади по телефона тази сутрин.
— Наподобява на една стара реклама на бира — обясних й аз. — „Пий «Залп», за да не те порази залп“.
— Че какво общо има бирата с това тук?
— Нищо. Просто името на бирата беше „Залп“, а пък моето име е „Шарп“ и се римуват, това е.
— Ясно. Не би ли трябвало да свързват ангелите с арфи?
— Да, ангелите свирят на арфи.
— Нали? Не трябваше ли да й кажем, че сме го видели да свири на арфа? Щеше да прозвучи по-убедително.
Опитах се да й обясня, че според мен, ако бяхме добавили и арфа към образа на ангел Мат Деймън, едва ли щеше да ни помогне да убедим хората в истината на думите ни.
— Това няма значение. Защо пишат само за теб? За нас изобщо не се споменава.
Тази сутрин ми се обадиха и други — Тео, например, който каза, че хората проявявали огромен интерес към цялата тази история и ме увери, че най-сетне съм му дал нещо, с което може да работи, стига да не се дърпам да говоря пред публика за този така личен момент на докосване с духовното. Звънна и Пени, която настояваше да се срещнем и да поговорим. Чух се и с дъщерите си.
От седмици не ми бе позволено да говоря с тях, обаче майчиният инстинкт на Синди й бе подсказал, че денят, в който пишат за „тати“ във вестниците как бил видял пратеник от Бога, е подходящ момент да възобнови контактите.