Злокобен танц

По същата причина аз не мога да възприема сцената в Сентрал Парк като реалистична. Докато камерата следва госпожица Рандолф всичко около нея сякаш ми крещи „Фалш! Фалш! Фалш!“. Вместо да съм погълнат от съдбата на дамата, която може всеки момент да бъде нападната, вниманието ми е ангажирано от очевидно картонената стена на заден план. Докато спирачките на пристигащия автобус имитират писъка на дива котка, аз се чудя дали е било трудно да вкарат истински нюйоркски градски автобус в студиото и дали ония храсти са истински или изкуствени.

Художествената реалност се променя и онази умствена територия, в чиито рамки въображението може да се развихри с пълна сила (както Род Сърлинг я беше нарекъл изключително точно „Зоната на здрача“, вече популярен американски израз), вечно варира. През шестдесетте, десетилетието, когато аз гледах повече филми, отколкото когато и да било преди това, състоянието на техниката вече беше напреднало дотам, че студийната снимачна площадка почти не се ползваше. Новите бързи филмови ленти вече позволяваха да се снима при всякаква естествена светлина. През 1942 г. Вал Лютън не е могъл да снима в Сентрал Парк през нощта, но в „Бари Линдън“ Станли Кубрик е снимал няколко сцени на свещи. Това е колосален технически напредък, с доста парадоксален ефект: той ограбва запасите на нашето въображение. Вероятно осъзнавайки този факт, Кубрик е взел радикалното решение да се върне към студийната снимачна площадка за следващия си филм, „Сиянието“69.

Може би ще попитате какво общо има всичко това с радио драмата и с въпроса дали да се отвори вратата пред чудовището, но темите всъщност са пряко свързани. Точно както зрителите от четиридесетте и петдесетте са приемали Лютъновата версия на Сентрал Парк за чиста монета, така и радиослушателите са вярвали на всичко, което са им казвали водещите, говорителите и актьорите по радиото. Визуалната реалност е съществувала, но е била крайно податлива и неограничена от конкретни очаквания. Когато чудовището изплува в ума ви, по гърба му не се вижда цип, то е идеално. Когато съвременният слушател чуе стари радио записи на „Бална зала“, той не приема, че чува истински бал, точно както аз не приемам картонените камъни на Лютън за автентични. Хората днес осъзнават, че на записа са чува чисто и просто как водещият пуска музика в студиото. За слушателите тогава обаче Балната зала сякаш се е материализирала от нищото. Човек можел почти да види мъжете в техните фракове, жените с елегантните им рокли и ръкавици до лактите, блесналите стенни лампи и оркестъра, дирижиран от Томи Дорси, издокаран в елегантно бяло сако. Или, както се случило с печално известната адаптация на Орсън Уелс на „Война на световете“, представена от Мъркюри Тиътър за един Хелоуин (един празник, който милиони американци дълго няма да забравят), полето на въображението било разтеглено до там, че да докара хората до масова истерия. Ако това предаване беше излъчено по телевизията, нямаше да има същия ефект, но по радиото не се виждат циповете по гърба на марсианците.