Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Мери Мейдс не може да дойде днес заради времето или заради някаква друга глупост. Когато приключиш с приготвянето на вечерята, би ли почистила баните? С този грип, дето върлува в момента, там е същинска бъркотия.
И най-противната намеса в личния й живот.
— Ей, свърши ли вече? — се бе провикнала Дийна от коридора, докато Джос бе сменяла тампона си в тоалетната. — Момчетата те чакат.
Беше същински ад.
Така Джос се върна отново, за кой ли път вече, към търсенето на занимание, което да запълва свободното й време всеки вторник. Клубът на анонимните шопинг маниачки й се струваше най-подходящ.
Джос се размотаваше бавно из магазин за дрехи втора ръка в Джорджтаун. Пътуването с автобус дотук й отне само час, така че разполагаше с достатъчно време. В края на краищата трябваше да убие цял един ден — до седем и половина, когато щеше да отиде до Бетесда на срещата с маниачките на обувки. Изчисли, че може да остане при тях до към десет, след което щеше да хване рейса обратно към Кънектикът Авеню в Чеви Чейс, а после да повърви пеша до къщата на семейство Оливър.
Дотогава Дийна вече щеше да си е легнала и беше малко вероятно да я натовари с допълнителна работа. Освен, разбира се, ако не се разхождаше насън. А това, като се имаха предвид непрестанните й изисквания, не беше изключено.
— Мога ли да ви помогна да изберете нещо?
Обърна се и се озова пред стройно момиче с дълга права коса, облечено в развлечена блуза и раздърпана пола, които Джос някога бе наричала цигански, когато бе участвала в училищни пиеси или се бе готвила за Хелоуин.
— Благодаря ви. Просто разглеждам, но бих искала да видя обувките. Имате ли дизайнерски? Трийсет и седми номер?
— Дизайнерски? — отправи й празен поглед продавач-консултантката. — Не знам какви точно обувки имаме, но всички са тук.
Джос я последва, долавяйки лек мирис на марихуана след нея.
Спряха пред стена, цялата в рафтове с обувки, подредени като книги.
— С това разполагаме.
— Благодаря — каза Джос, загледана в табелката с цена от седемдесет и пет долара за чифт, който изглеждаше като износените старомодни обувки на баба й.
— Няма за какво — отвърна момичето и тръгна обратно към мястото, откъдето бяха дошли.
Щом се изгуби от погледа й, Джос започна да рови за нещо по-евтино, защото първо трябваше да открие достъпна цена и едва след това да огледа изработката, но не видя нищо под петдесет долара. Разпознаваше дизайнерите, на които бе попадала в интернет: „Шанел“, „Гучи“, „Линдор“. Най-сетне се спря на посмачкан чифт на „Салваторе Ферагамо“ — име, което доста често се появяваше в интернет търсачката, и подаде на касиерката петдесетачката.
Влизането в този клуб се оказа доста скъпа инициатива, но нямаше време да се оглежда повече. Беше си въобразявала, че няма да е трудно да открие евтини дизайнерски обувки. Най-голямата й грешка бе, че влезе в магазин в най-скъпата част на града. Следващия път щеше да отиде по-далече, може би чак до Западна Вирджиния, за да открие по-евтини стоки.
Тъкмо се качваше в автобуса, когато мобилният й телефон иззвъня.
— Къде си, по дяволите? — извика Дийна толкова силно, че жената до Джос се обърна и я изгледа.
— Пътувам в един автобус в Джорджтаун — тихо отговори Джос, опитвайки се да внуши на жената от другия край на линията да сниши гласа си.
Напразно.
— Какво?
— Казах, че съм в Джорджтаун — малко по-високо отвърна Джос.
— В Джорджтаун! А кой ще ти върши работата?
Хората наоколо не я гледаха, но й се струваше, че чуват всичко, което още повече увеличаваше унижението й.
— Момчетата са на училище — възрази тя.
— Това означава ли, че си си взела почивен ден?
Джос съвсем се обърка. Какво искаше от нея Дийна? Да седи с тях в класната стая? И ако беше така, и с двамата ли едновременно?
— Не, ще прибера Барт след час и половина, а после…
— Връщай се тук незабавно!
Лицето й пламна. Автобусът спря пред един от най-кичозните магазини на Уисконсин Авеню и тя побърза да се измъкне навън, прекалено унижена, за да продължи разговора пред толкова голяма публика.
— Не ви разбирам — каза, като се намръщи, защото знаеше, че ще си изпати заради това. — Децата не са си у дома…